Иван Ефремов - Атинянката Таис

Суза, построена на хълмове, висока в централната част, наподобяваща атинския Акропол, напомни на Таис за родината. Поне един ден да можеше да подиша благословения въздух на Елада, да се изкачи по мраморните стълби на храмовете, да се подслони от слънцето в атинските галерии-стои, проветрявани от чистия полъх на морето! Още повече ѝ спомни миналото празникът и надбягването с факли, разрешен от Александър, въпреки нетърпението му да продължи по-нататък на юг, към Персеполис, където се намираше главната хазна на персийската държава. Александър трябваше да стигне в Персеполис по-рано, преди Дарий да е успял да събере войска и да я доведе там. И пълководецът даваше пример на неуморност, и на седлото, и в пешия ход, като понякога слизаше от коня, за да извърви един-два парасанга с пехотинците.

Когато отляво на изток се показаха покритите със сняг планински върхове, а долините станаха много по-стръмни и насечени, македонците се сблъскаха с яростната съпротива на персийските войски. На един превал, притиснат от двете страни със стръмни склонове, наричан Вратите на Парса, пътят бе преграден от набързо издигната, но здрава каменна стена, която се отбраняваше от голям персийски отряд. Македонците няколко пъти се опитваха да я превземат, но биваха отблъсквани и даваха значителни загуби.

Тогава Александър изпрати Филотас и Кенос с част от войската по долния път, за да заемат брода и да направят мост през река Аракс — последното голямо препятствие по пътя към Персеполис. А сам, с доброжелателно съдействие на местните планински племена, които той не засегна и дори им прости първото нападение на македонците, премина по планински пътеки с хетайрите, тесалийската конница, агрианите и критските стрелци в тил на отряда, който отбраняваше вратите на Парса. Атакувани от две страни, персите се разбягаха. Пътят към реката беше открит.

Таис, заедно с две стотни тесалийски конници, се намери в авангарда на отряда на Филотас, който, без да спира, напредваше по хълмиста, опалена от слънце местност, без да среща никого из пътя си.

На следния ден сутринта, изпреварила малко своите. Таис и придружаващите я двамина стотника се изкачиха на върха на голям полегат хълм. Пред тях се откри широка равнина, чиито граници се губеха в дрезгавината на зазоряването; подухна вятър, лъхна прохлада. Таис отпусна поводите и извърна лице към изток, взирайки се в светлеещата ивица на хоризонта. И изведнъж сякаш вятър издуха спътниците ѝ. Те обърнаха назад, призовавайки с бойни викове отряда си, който наближаваше подножието на хълма. Таис не разбра веднага причината на тревогата, не забеляза веднага лавината полуголи конници, които бясно препускаха насреща в дрезгавината на дефилето. Техните сивкави очертания приличаха на речни вълни сред разлюляната от вятъра висока суха трева.

Страх се промъкна в мъжественото сърце на хетерата. Призрачна орда, която мълком летеше срещу македонците, сякаш привидения от подземните далечини на Аид, възкресени от вълшебството на тукашните жреци-магове!

Срещу страшния порой се втурнаха конниците на Александър. Див вой се понесе до небесата и накара Таис да се опомни. И като че ли в отговор на виковете иззад планината се плиснаха лъчите на изгрева, озарявайки съвсем обикновена жестока схватка. Тесалийците се втурнаха отляво, отразявайки ордата от планината, отдясно удариха агрианите, а към средата се устреми пехотата с гигантските четиринадесет лакти дълги копия-сариси. Боят, както всички кавалерийски сражения свърши твърде бързо. Със злобни викове на ужас нападателите, поточно тези, които бяха оцелели, побягнаха назад. На македонците се паднаха множество чудесни, макар и лошо обяздени низийски коне.

До самата Аракс никой вече не се мярна по пътя на отряда. Мостовете се строяха с голямо усърдие. Всички знаеха, че Александър веднага ще дойде, щом свърши с персийските отряди на превала.

Забавянето се оказа по-продължително, отколкото очакваха Филотас и Кенос. Мостовете бяха готови, а войската с Александър не идваше. Както се изясни, битката на планинския път се бе превърнала в масово клане. Гонени от безпощадните врагове, персите се сгромолясвали от стръмните урви в задръстените с камъни русла на рекичките. Някои сами се хвърляли от скалите, предпочитайки доброволна смърт пред робството или мъчителната гибел от мечове и копия.

Първите отряди на македонската войска начело с Александър стигнаха до реката едва в полунощ.