Шарлот Бронте - Шърли

Да, това бе същият човек, само че видян от друга страна — страна, която Каролайн още не бе зървала, въпреки че навярно бе достатъчно умна, за да предположи поне нейното съществуване. Несъмнено Каролайн също притежаваше някаква осъдителна черта — тя бе човешко същество, следователно бе несъвършена и ако беше видяла Мур в тази твърде лоша светлина, то вероятно би си помислила тъкмо това и би му простила. Любовта може да прости всичко, освен подлостта; подлостта убива любовта, осакатява дори естествената привързаност — без уважение истинската любов не може да съществува. Мур, въпреки всичките си недостатъци, бе достоен за уважение; неговото съзнание не познаваше нравствената уродливост, то не бе безнадеждно омърсено с петното на фалша, нито пък робуваше на низки страсти. Деятелният живот, за който бе роден и отгледан, го бе отвел по друг път, различен от безсмисления път на един ловец, спуснал се по дирите на удоволствията — той бе човек с достойнство, апостол на разума, а не жрец на чувствата. Същото можеше да се каже и за стария Хелстоун — никой от тези двама мъже не би излъгал, нито в изражението, нито в мислите, нито пък в словата си; за нито един от тях презряната черна бутилка, която току-що бе прибрана, не криеше очарование; и двамата можеха заслужено да употребят за себе си гордото название „господар на мирозданието“, тъй като нито един низък порок не властвуваше над тях — и видът им, и цялото им същество говореха за тяхното превъзходство над създания като клетия Сайкс.

Откъм двора се чу шум от тропота на множество нозе, след което настъпи тишина. Мур се приближи до прозореца, последван от Хелстоун; и двамата се изправиха от едната му страна — по-високият млад мъж застана зад нисичкия възрастен човек, — като внимателно надзъртаха навън, за да не ги забележат откъм двора; единственият отклик на това, което наблюдаваха, бе скептичната усмивка, проблеснала в сериозните им погледи.

В този момент се разнесе силно покашляне, характерно за ораторите, последвано от едно също тъй силно „шшт!“, чиято цел, както по всичко личеше, бе да накара гласовете на останалите няколко души да замлъкнат. Мур открехна леко прозореца, за да може да чува по-добре.

— Джоузеф Скот — започна да говори един гъгнив глас (Скот в този момент бе на пост пред вратата на кантората), — искаме да попитаме дали господарят ти е вътре и дали ще можем да поговорим с него?

— Ами че къде да е? — отвърна безгрижно Джо.

— Тогава ти ще бъдеш ли така добър (ударението падна върху „ти“), щото да му предадеш, че дванадесет души имат желание да се срещнат с него.

— Като отида да говоря с него, бих могъл също да му кажа и защо искат да го видят, ако случайно той се заинтересува — предложи Джо.

— По работа — бе отговорът.

Джо влезе в кантората.

— Сър, дванадесет души искат да ви видят по работа.

— Добре, Джо, ще се срещна с тях. Съгдън, елате, когато ви свирна.

Мур излезе навън с иронична усмивка на уста. Той се появи на двора, пъхнал едната си ръка в джоба, а другата — в жилетката си, с шапка, нахлупена до очи, която до известна степен засенчваше трепкащото в тях презрително пламъче. Дванадесет души чакаха навън, някои облечени в сини престилки; сред тях се открояваха двама, застанали на предна линия. Единият — дребен човечец, издокаран и с превзет вид бе вирнал нос нагоре; другият бе широкоплещест открояващ се колкото със сериозното си лице и с подобните на котка недоверчиви очи, толкова и с дървения си крак и яката си патерица; устните му бяха извити в подигравателна усмивка, като че ли се надсмиваше над някого или над нещо, а целият му вид говореше, че не е честен човек.

— Добро утро, мистър Бараклъф — весело се обърна към него Мур.

— Бог да ви дари спокойствие! — бе отговорът, при който мистър Бараклъф изцяло затвори обикновено полузатворените си очи.

— Благодаря, спокойствието е превъзходно нещо. Няма нищо друго на света, което да желая повече за себе си, но това едва ли е всичко, което имате да ми кажете. Предполагам, че не спокойствието е работата, по която искате да ме видите?

— Що се отнася до нашата работа — започна Бараклъф, — тя може да прозвучи странно, дори глупаво за уши като вашите, щото нали вие, мирянските синове, сте по-умни от огрените от божия светлина чада.

— На въпроса, моля. Чакам да чуя каква е целта на посещението ви.

— Ще я чуете, господине. Ако аз не мога да я предам, зад мен има единадесет души, дето да ми помогнат. Целта е велика и (полуприсмехулният тон на гласа му премина почти в скимтене) тя е цел на самия господ бог, а туй е най-добре.