Шарлот Бронте - Шърли

Сега е нощ — полунощ е. Прекарах следобеда и вечерта във Фийлдхед. Преди няколко часа тя мина покрай мен, докато слизаше по дъбовото стълбище към вестибюла. Не подозираше, че бях застанал в полумрака близо до прозореца, отправил поглед към заскрежения блясък на небесните съзвездия. Колко близо се плъзна тя покрай парапета! Колко свенливо проблеснаха големите й очи към мен! Колко ефирно, мимолетно и нетрайно бе това видение — нежно и внезапно като Северното сияние!

Последвах я във всекидневната. Там бяха мисис Прайър и Каролайн Хелстоун. Бе ги поканила да й правят компания за известно време. В бялата си вечерна рокля, разпуснала къдриците на дългите си коси, с безшумните си стъпки, с бледите си страни, с очи, изпълнени от нощна тъма и светкавици, тя ми се стори като някакво привидение, като нещо, сътворено от природните стихии — дете на ветровете и огъня, дъщеря на светлината и дъждовните капки, същество, което никога не може да бъде уловено, покорено и лишено от свобода. Ако можех само да не я следя с поглед, докато се движеше из стаята, но това не бе по силите ми. Стараех се да разговарям с другите дами, доколкото ми се удаваше, но не отделях очи от нея. Бе много мълчалива и мисля, че изобщо не ми продума — дори когато ми поднесе чая. Стана така, че бе повикана за минута навън от мисис Джил. Аз преминах в осветения от луната вестибюл с намерение да поговоря с нея, преди да се върне в стаята, и успях да го направя.

— Мис Кийлдар, почакайте за миг! — казах аз, като я пресрещнах.

— Защо? Във вестибюла е твърде студено.

— На мен не ми е студено. И на вас няма да ви бъде студено, ако се прислоните до мен.

— Но аз треперя!

— Предполагам, че от страх. Кое ви кара да се боите от мен? Мълчите и се държите на разстояние — защо?

— Естествено е да се уплаша от това, което ме пресреща като някои голям черен таласъм на лунната светлина.

— Не, не подминавайте, останете за малко с мен! Хайде да поговорим спокойно. Станаха вече три дни, откакто говорих насаме с вас — подобно непостоянство е жестоко.

— Нямам никакво желание да бъда жестока — отвърна нежно тя и наистина нежност личеше в цялото й поведение — в лицето й, в гласа й; но имаше също и сдържаност, както и нещо убягващо, смътно и неуловимо.

— Вие наистина ми причинявате болка — казах аз. — Не е минала и седмица, откакто ме нарекохте ваш бъдещ съпруг и се отнесохте към мен като с такъв. А сега за вас отново представлявам вашият учител — обръщате се към мен с «мистър Мур» и «сър», сякаш устните ви са забравили да произнасят Луис.

— Не, Луис, не. Това име е лесно и мелодично, то не се забравя бързо.

— Тогава бъдете сърдечна с Луис. Приближете се до него и му позволете и той да се приближи.

— Сърдечна съм — каза тя, а фигурата й се открояваше някак далечна и нереална в тъмнината, като бяло видение.

— Гласът ви е много мил и много тих — отвърнах аз, като леко се приближих към нея. — Изглеждате успокоена, но все още малко уплашена.

— Не, напълно съм спокойна и не се страхувам от нищо — увери ме тя.

— От нищо, освен от вашия поклонник.

Паднах на колене в нозете й.

— Виждате, че се намирам в един нов свят, мистър Мур. Сама не мога да се позная, не мога да позная и вас. Но станете — като постъпвате така, ме карате да се чувствувам притеснена и смутена.

Подчиних се — не би ми подхождало да остана в тази поза по-дълго. Опитах се да й вдъхна спокойствие и увереност и това не бе напразно — тя ми се довери и отново се притисна към мен.

— Е, Шърли — казах аз, — навярно разбирате, че далеч не съм щастлив в сегашното си несигурно и неустановено положение.

— О, напротив, вие сте щастлив! — възкликна припряно тя. — Сам не знаете колко сте щастлив! Всяка промяна само би влошила нещата!

— Щастлив или не, повече не мога да продължавам така. Вие сте твърде великодушна, за да желаете подобно нещо.

— Бъдете благодарен, Луис, бъдете търпелив! Харесвам ви, защото сте търпелив.

— Тогава не ме харесвайте повече, а вместо това ме обичайте. Определете деня на сватбата ни. Помислете за това тази нощ и вземете решение.

Тя промълви нещо неразбрано, но изпълнено е дълбоко чувство, а след това се откъсна от мен или по-скоро се стопи в ръцете ми и аз я изгубих.“

Да, читателю, сега трябва да направим равносметката. Остава ни само да разкажем за по-нататъшната съдба на някои от героите, с които се запознахме в тази история, а след това ние двамата с теб ще трябва да си стиснем ръце и, поне засега, да се разделим.