Шарлот Бронте - Шърли

След чая Шърли чете, а упоритостта и при това занимание е толкова голяма, колкото нежеланието й да нашива. Нейният кабинет е килимът, а столът й — една малка табуретка или може би само черджето в нозете на мисис Прайър. На това място тя е учила уроците си като дете, а старите навици при нея са много силни. Светлокафявото тяло на Тартар, което наподобява туловището на лъв, винаги е изтегнато до нея. Черната му муцуна е положена върху предните лапи, които са прави, силни и добре оформени като крайниците на някой алпийски вълк. Едната от ръцете на господарката му обикновено почива върху четинестата глава на любимия слуга — ако я отдръпне само за миг, той започва недоволно да ръмжи. Вниманието на Шърли изцяло е насочено към книгата. Тя не повдига поглед, не помръдва и не проговаря, освен ако не се налага да отвърне почтително, но кратко на мисис Прайър, която от време на време отправя по някоя неодобрителна забележка към нея.

— Мила моя, по-добре не допускайте това голямо куче до себе си — може да повреди края на роклята ви.

— Това е само муселин — утре ще облека някоя чиста рокля.

— Мила моя, бих искала да придобиете навика да четете на маса.

— Ще опитам, госпожо, по друг път. Толкова е удобно човек да прави тъй, както е свикнал.

— Мила моя, бих искала да ви помоля да оставите тази книга — ще уморите очите си на слабата светлина на огъня.

— Не госпожо, съвсем не е така — моите очи никога не се уморяват.

Най-сетне един блед лъч пада върху страниците откъм прозореца — луната е изгряла. Шърли затваря томчето, става и прекосява стаята. Книгата сигурно е била хубава, защото сърцето и е стоплено, освежено и изпълнено с радост, а съзнанието и е развълнувано и в него се редуват различни картини. Притихналата стая, чистото пространство пред камината, прозорецът, който гледа към нощното небе и разкрива неговата „прелестна кралица“ — новата луна, блеснала в своето великолепие, чието присъствие е достатъчно за Шърли, за да й се стори, че земята е рай, а животът — поема. В младите й вени се е разляла кротка, дълбока и вродена радост, естествена и спокойна, недосегаема и неспособна да бъде отнета от човешко същество, тъй като не е дело на човешко същество — тя е чист дар от бога за неговото творение, дар от природата за нейното дете. Тази радост я кара да се чувствува като някой добър дух. Бликаща от живот, затичала се по потънали в зеленина стъпала, по хълмове от щастие, целите грейнали в зелена премяна, тя почти се е изкачила до мястото, откъдето ангелите поглеждат надолу към съновидеца от Ветил, и оттам очите й търсят, а душата й се изпълва с онази картина на живота, видян такъв, какъвто и се иска да бъде. Не, не какъвто й се иска — тя няма време за желания. Мимолетното великолепие се разпростира, шеметно и искрящо, и умножава прелестите си много по-бързо, отколкото Мисълта е в състояние да обхване всичките му съчетания, по-бързо, отколкото Желанието може да произнесе своите копнежи. Шърли не продумва нищо по време на своя унес — тя е съвсем безмълвна. Но ако в подобен момент мисис Прайър й заговори, тя тихо напуска стаята и поема нагоре по стълбището към потъналата в сумрак вътрешна галерия.

Ако Шърли не бе едно лениво, безразсъдно и невежо същество, в подобни моменти тя би посегнала към перото. Или поне докато споменът за тези мигове бе все още жив в душата й, би сграбчила това видение, за да го увековечи и да го предостави на другите. Ако у нея имаше малко повече собственическа страст, малко повече желание да притежава, тя би взела някой голям лист хартия и би написала ясно с чудатия си, но четлив почерк историята, която й е била разказана, песента, която и е била изпята, и по този начин сътвореното от нея би останало в нейно владение. Но тя е тъй ленива, тъй безразсъдна и невежа, че не съзнава колко чудни са мечтите й и колко неповторими — чувствата й; не съзнава, никога не е съзнавала и ще си отиде от този свят, без да е осъзнала истинската стойност на онзи извор, чието свежо ромолене поддържа сърцето й младо.

Шърли се отнася безгрижно към живота — този факт лесно може да се прочете в очите й. А когато е в добро настроение, нима погледът й не е изпълнен с нежна леност, тъй както пламти от гняв в краткотрайните и мигове на ярост? Природата и цяла е отразена в нейния поглед — когато е спокойна, в големите й сиви очи могат да се прочетат леност, доволство, добро настроение и нежност, ала само някой да я разяри — тогава гневен лъч пронизва росата на взора й и в него веднага лумват пламъци.