Шарлот Бронте - Шърли

След като привършиха с млякото и хляба, Фани бе повикана отново — беше й казано, че тя и Елайза могат да си лягат, което и двете отдавна желаеха да направят, уморени от изпълнения с работа ден, от рязане на кифли, от пълнене на чайници, от тичане насам-натам с подноси в ръце. Не след дълго се чу как вратата към стаята на двете прислужници се затвори. Каролайн взе една свещ и тихо обиколи къщата, за да се увери, че всеки прозорец е затворен добре и всяка врата — залостена. Не подмина дори и населяваната от призраци задна кухня, нито подобните на гробници изби. След като обходи всичко, се върна в трапезарията.

— В момента в къщата няма нищо — нито от дух, нито от плът — заяви тя, — което да не е на мястото си. Наближава единадесет часът и е време за лягане, но ми се иска да пободърствувам още малко, Шърли, ако не възразявате. Ето — продължи тя, — донесла съм пистолетите от кабинета на чичо ми. Можете да ги разгледате на спокойствие.

Каролайн ги постави на масата пред приятелката си.

— А защо ви се иска да останете още? — попита мис Кийлдар, като пое пистолетите, за да ги разгледа и отново ги постави на масата.

— Защото сърцето ми е обзето от някакво странно и тревожно чувство.

— И с мен е така.

— Питам се дали това състояние на безсъние и без безпокойство не е причинено от някакво електричество във въздуха.

— Не, небето е чисто и по него има безчет звезди — нощта е прекрасна.

— Но много смълчана. Чувам как водата ромони по каменистото дъно на потока в клисурата толкова ясно сякаш тече под стените на църквата.

— Доволна съм, че нощта е толкова тиха. Струва ми се, че въздишките на вятъра или камшиците на дъжда биха ме раздразнили в този момент.

— А защо, Шърли?

— Защото щяха да попречат на усилията ми да слушам.

— Към клисурата ли е насочен слухът ви?

— Да, това сега е единственото място, откъдето долита някакъв шум.

— Единственото, Шърли.

Двете приседнаха до прозореца, облегнаха ръце на перваза и наклониха глави навън. Видяха младите си лица на светлината на звездите и на онова юнско сияние, което не изчезва напълно, докато не се появи зората откъм изток.

— Мистър Хелстоун си мисли, че нямаме представа къде е отишъл — промърмори мис Кийлдар, — нито по каква работа, нито с какви намерения, нито пък след какви приготовления. Но аз се досещам — а вие?

— И аз се досещам за нещо.

— Всички онези мъже, в това число и братовчед ви Мур, си въобразяват, че в този момент спим в леглата си и сме лишени от възможността да мислим.

— И че не сме загрижени за тях, че не се надяваме и не се страхуваме за тях — додаде Каролайн.

И двете прекараха половин час в мълчание. Нощта също бе смълчана. Само църковният часовник отмерваше хода си на всеки четвърт час. Двете момичета размениха няколко думи за хладния нощен въздух — завиха се плътно с шаловете си, сложиха отново бонетата си, които бяха свалили, и пак впериха поглед навън.

Към полунощ монотонният лай на домашното куче обезпокои тишината на бдението им. Каролайн се надигна и безшумно се отправи по тъмните коридори към кухнята с намерение да го усмири с парче хляб, което успя да направи. Когато се върна в трапезарията, тя я намери в пълен мрак, тъй като мис Кийлдар бе изгасила свещта. Очертанията на фигурата й се виждаха на фона на все още отворения прозорец, през който се бе надвесила навън. Мис Хелстоун не зададе никакви въпроси, а се прокрадна до нея. Кучето отново започна яростно да лае, а после внезапно спря и сякаш наостри уши. Двете девойки в трапезарията също се заслушаха, но този път не само в шума на потока в клисурата. Откъм пътя под църковния двор долиташе по-близък, макар и приглушен шум — шум отмерен, трополящ и все по-близък, глухият шум от маршируващи нозе.

Шумът бе вече съвсем близо. Наострилите слух девойки постепенно осъзнаха размера му. Това не бе трополенето на двама, нито на дузина, нито пък на двадесет души — това бе тътен от стъпките на стотици. Не можеха да видят нищо, защото високите храсти на градината образуваха параван от листа между тях и пътя. Да слушат само, не бе достатъчно и те го почувствуваха, когато тълпата дойде още по-наблизо и вероятно вече минаваше покрай къщата. Почувствуваха го още повече, когато някакъв човешки глас, който, макар и произнесъл само една дума, наруши тишината на нощта.

— Стой!

Хората спряха и маршът бе преустановен. След това последва някакво приглушено съвещание, от което спотаилите се в трапезарията девойки не разбраха нито дума.