Шарлот Бронте - Шърли

Дън имаше дебела кожа, той не бе в състояние да почувствува дори и половината от това, което изразяваха неподправеният и честен поглед и глас на Шърли, не можеше да осъзнае, че земята под нозете му гори.

— Този Йоркшир е ужасно място — продължи той, — никога нямаше да мога да си представя този край, ако не го бях видял с очите си. А пък хората — и бедните и богатите — са такава пасмина! Колко са груби и нецивилизовани! На юг направо биха им се надсмели.

Шърли се надвеси над масата — ноздрите и леко потрепваха, а преплетените й тънки пръсти силно се впиваха един в друг.

— Богатите — продължаваше опияненият и самозабравил се Дън — са шайка скъперници; изобщо не живеят тъй, както подобава на хора с техните доходи. Рядко човек може да срещне(трябва да извиниш произношението на мистър Дън читателю, което бе нещо изключително — той го смяташе за много изтънчено и се гордееше с южняшкия си акцент; начинът, по който произнасяше някои думи определено дразнеше северняшкото ухо), рядко човек може да срещне семейство, което да притежава добра карета или пък свестен лакей. А пък бедняците — виж ги само как се трупат пред вратата на църквата, когато има сватба или погребение, и как тропат с дървените си чепици. Мъжете по ризи и с тъкачески престилки, а жените с бонета и нощни роби. Направо заслужават да им пуснеш някоя луда крава, дето да разгони тия простаци — ха, ха! Голям смях ще падне!

— Това е върхът на всичко — тихо изрече Шърли. — Това е върхът — повтори тя, като отправи пламналия си поглед към него. — По-нататък няма да отидете — добави тя натъртено, — няма да ви позволя да отидете по-далеч в моя дом.

Тя се надигна. В този момент никой не бе в състояние да възпре силния й гняв. Отправи се към градинската порта и с рязък жест я отвори широко.

— Вървете си — сурово каза тя. — По-бързо! И повече кракът ви да не стъпва по тези плочи.

Дън бе изумен. През цялото време си мислеше, че се показва в най-благоприятна светлина, като човек с възвишена душевност, принадлежащ към „каймака на обществото“, въобразяваше си, че прави неотразимо впечатление. Нима не бе изразил презрение към целия Йоркшир? Какво по-убедително доказателство можеше да представи, че е по-добър от всички тук? А ето че сега го гонеха като куче от тази йоркширска градина! Къде при тези обстоятелства, бе „причинно-следствената връзка?“

— Махайте се веднага, веднага! — повтори Шърли, докато той се бавеше.

— Но, госпожице… един свещеник! Да изгоните един свещеник!

— Вън! И архиепископ да бяхте, след като сте доказали, че не сте джентълмен, пак щях да ви изгоня. Бързо!

Шърли бе изпълнена с решителност и съвсем не се шегуваше. Освен това Тартар отново се надигна — той почувствува признаци на суматоха и прояви желание да се намеси. Изглежда, Дън нямаше какво друго да направи, освен да си тръгне, и той постъпи точно по този начин. Наследницата му отправи дълбок поклон, когато затваряше портата след него.

— Как се осмелява този надут поп да обижда паството си? Как смее този фъфлещ лондончанин да скверни Йоркшир? — бе единственият й коментар за случилото се, когато се върна на масата. Не след дълго малката компания се разпръсна — навъсеното чело на мис Кийлдар, свитите устни и гневният и поглед не подканваха към по-нататъшни развлечения от светски характер.

Фондът процъфтя. По силата на примера, даден от мис Кийлдар, на енергичните усилия на тримата пастори и ефикасната, макар и безмълвна помощ на техните очилати лейтенанти — старите моми Мери Ан Ейнли и Маргарет Хол — бе събрана една доста прилична сума. Справедливото й разпределение допринесе много за облекчаване на положението, в което бяха изпаднали безработните бедняци. Вълненията в околността като че ли позатихнаха — изминаха две седмици, без да бъде повредено нито едно платно. Над нито една тъкачница или дом в трите енории не бе извършено нападение. Шърли бе изпълнена с оптимизъм, че злото, което тя искаше да предотврати, бе почти избегнато, че надвисналите буреносни облаци се разпръсваха. Надяваше се, че с приближаването на лятото търговията ще се оживи — така ставаше винаги. А и тази изтощителна война не можеше да продължава вечно — мирът трябваше да се върне отново някой ден, а какъв тласък би дал той на търговията!

Това бе обичайното съдържание на разговорите й с нейния наемател Жерар Мур винаги когато се срещнеха. Мур я слушаше притихнал, дори прекалено притихнал, за да й достави това обстоятелство удоволствие. В такива моменти нетърпеливият й поглед сякаш искаше още нещо от него — някакви обяснения или поне някакъв допълнителен коментар. Като се усмихваше посвоему, с онова изражение, което правеше устните му да изглеждат много приятни, докато челото му оставаше сериозно, Мур обикновено отвръщаше, че също вярва в края на войната, че край подобни брегове е хвърлена и котвата на неговите надежди и че върху тях гради той своите очаквания.