Шарлот Бронте - Шърли

— Страхувам се, че вече съм омагьосан — тихо отвърна Мур.

— Има и по-лоши неща от самодивите, неща, от които човек трябва да се пази — продължи мис Кийлдар.

— Много по-опасни — допълни той.

— Точно така. Какво бихте казали например, ако на пътя ви се изпречи тъкачът Майкъл Хартли, онзи луд калвинист и якобинец? Казват, че се е отдал на бракониерство и често скитал нощем с пушката си.

— Вече имах удоволствието да го срещна. Една вечер доста поспорихме. Приключението наистина бе твърде странно, но ми допадна.

— Допадна ви? Моите уважения към вкуса ви. Майкъл не е с всичкия си. Къде го срещнахте?

— В най-отдалеченото и най-тъмно място на клисурата, там, където водата се провира под шубраците. Седнахме край дървеното мостче. Грееше луна, но по небето имаше облаци и духаше силен вятър. Побъбрихме си доста.

— За политика?

— И за религия. Мисля, че имаше пълнолуние и Майкъл бе в най-високата точка на лудостта си — бълваше странни богохулства, както подобава на един истински антиномист.

— Извинявайте, но сигурно тогава и вие сте били луд колкото него, за да седите там и да го слушате.

— Неговите приказки са изключително интересни. Този човек би бил половин поет, ако не беше пълен маниак, или вероятно пророк, ако не беше толкова заблуден. Той съвсем тържествено ми заяви, че съм предопределен за ада, че на челото ми виждал начертан знака на дявола, че още от самото начало ми било писано да съм изгнаник. Божието отмъщение, ми каза той, назрявало за мен и потвърди, че в едно видение през нощта бил съзрял начина и средствата, с които ръката на съдбата щяла да ме достигне. Поисках да узная още нещо, но той ме напусна със следните думи: „Краят още не е настъпил.“

— Виждали ли сте го оттогава?

— След около месец, когато се връщах от пазар, го срещнах заедно с Моузес Бараклъф, и двамата в доста пияно състояние — молеха се, изпаднали във френетична възбуда край пътя. Нарекоха ме Сатана, казаха ми да изчезвам и на висок глас си пожелаваха да не се поддават на изкушението. И отново, само преди няколко дни, Майкъл си направи труда да се появи пред кантората гологлав и по риза — шапката и палтото му били задържани в кръчмата като залог. Бе дошъл да съобщи, че пожелавал на мистър Мур да приведе дома си в ред, защото вероятно съвсем скоро душата му щяла да бъде повикана.

— Какво мислите за тези неща?

— Клетият човечец беше пил в продължение на няколко седмици и бе в състояние, граничещо с делириум тременс.

— Тогава какво? Това означава, че е много по-вероятно да се опита да изпълни пророчествата си.

— Няма смисъл човек да си хаби нервите със случки от подобен характер.

— Мистър Мур, веднага си вървете вкъщи!

— Толкова скоро?

— Направо през полето, без да заобикаляте по пътеките и нивите.

— Но още е рано.

— Късно е. Що се отнася до мен, аз се прибирам. Ще ми обещаете ли, че няма да скитате из клисурата тази нощ?

— Ако го желаете.

— Желая го. Мога ли да ви запитам дали смятате живота за нещо, което няма стойност?

— Нищо подобно, напротив — напоследък смятам живота за безценен.

— Напоследък?

— Сега съществуванието за мен не е нито безцелно, нито безнадеждно, а мислех, че е така, само допреди три месеца. Тогава се давех и желаех всичко да свърши час по-скоро. Изведнъж една ръка се протегна към мен — една нежна ръка, на която нямах почти никакво доверие. Обаче нейната сила ме спаси от крах.

— Наистина ли ви спаси?

— За момента — да. Вашата помощ ми предостави още една възможност.

— Живейте и се възползувайте от нея по най-добрия начин. Не се предлагайте като мишена на Майкъл Хартли и лека нощ!

Мис Хелстоун бе обещала да прекара вечерта на следния ден във Фийлдхед и тя спази обещанието си. Междувременно бе преживяла няколко мрачни часа. През по-голямата част от времето не бе напускала стаята си. Излизаше оттам само за да се присъедини към чичо си за храна и тъй като очакваше прояви на любопитство от страна на Фани, бе й казала, че е заета с преправянето на една рокля и че предпочита да шие на горния етаж, за да не бъде обезпокоявана.

Тя наистина ши — иглата играеше между пръстите й непрестанно, без почивка, но умът й работеше по-бързо и от тях. Отново, този път по-силно от всякога, Каролайн желаеше да има някаква професия, без значение колко тежка или уморителна би могла да бъде тя. Трябваше да помоли чичо си още веднъж, но първо щеше да се посъветва с мисис Прайър. Умът й се напрягаше, за да измисли някакъв план, също толкова усърдно, както и пръстите й, които прекарваха иглата през тънкия плат на муселинената лятна рокля, разстлана върху малкия бял диван, край който бе седнала. От време на време, докато мислите и пръстите й работеха тъй, по някоя сълза изпълваше очите й и капваше върху заетите й ръце. Но този признак на вълнение се появяваше рядко и бързо биваше заличен; острата болка преминаваше, замъглеността изчезваше от погледа и — тя отново вдяваше иглата, нагласяваше подгъва и продължаваше да работи.