Мика Валтари - Синухе Египтянина

По това време всички вече знаеха какво върши и придворните се стичаха в градината да оглеждат тайно къщата, която строителят на обори градеше с докарваните от нея камъни. При вида на високите стени, издигнати от безброй големи и малки камъни, придворните дами се хващаха за устата и слисано възкликваха. Но на нея лично никой нищо не смееше да й каже, никой не смееше да я укори. Щом узна за постъпките й, Ейе, който с фараонската си власт можеше да я обуздае, в старческото си безумство изпадна във възторг, досещайки се, че те ще създадат ядове на Хоремхеб, а него го радваше всичко, което създаваше ядове на Хоремхеб.

Хоремхеб обаче воюваше в Сирия, прогонваше хетите от Сидон, Симира и Библос, изпращаше в Египет много трофеи и роби, а на жена си — пищни подаръци. В Тива всеки знаеше какво става в златния палат, ала никой не беше достатъчно смел, за да го извести за поведението на жена му. Неговите хора, които беше поставил на високи дворцови служби, си затваряха очите пред постъпките на Бакетамон и си казваха: „Това е семейна кавга, а за предпочитане е човек да пъхне ръката си между мелнични камъни, отколкото да се меси в кавга между мъж и жена. Защото намеси ли се, ще настрои и двамата против себе си.“ Затуй Хоремхеб не получаваше никаква вест за онова, което ставаше в Тива, докато той воюваше. Струва ми се, че за Египет така беше най-добре, понеже вестта за поведението на Бакетамон сигурно щеше да смути много душевното му спокойствие по време на войната.

Описах надълго онова, което ставаше с другите при царуването на жреца Ейе в Египет, а за себе си нищо не споменах. Причината е, че за мен остана малко за разказване. Реката на живота ми вече не бушуваше, беше се успокоила и утихнала и се слягаше в плитка вода. Прекарвах годините си под грижите на Мути в някогашната медникарска къща, която тя бе възстановила след пожара. Нозете ми бяха отпаднали от бродене по прашните друмища, очите ми бяха уморени да гледат тревожния свят, сърцето ми бе изтерзано от пустославието на всичко земно. Затуй се бях уединил вкъщи, не приемах пациенти и само сегиз-тогиз лекувах страданията било на съседите си, било на най-бедните, понеже нямаха подаръци да идат при друг лечител. Накарах в двора ми да издълбаят ново езерце, в него развъдих пъстри рибки и дни наред седях под сикомората, загледан в рибките, които бавно плуваха в хладната вода, докато по улицата пред къщата ревяха магарета и децата играеха в прахта. По опърлените от пожара клони на сикомората покараха нови листа, Мути се грижеше за мен, готвеше ми хубави ястия, даваше ми да пия по малко вино, когато пожелаех, гледаше да се наспивам, а аз избягвах да се напрягам.

Ала ястията вече не ми бяха вкусни, нито виното ми се услаждаше. В прохладните вечери от него в ума ми изплуваха всички мои злодеяния, изплуваха чертите на умиращия фараон Ехнатон и младежкото лице на принц Шубату. Ето защо вече не исках да церя хората — ръцете ми бяха прокълнати и сееха смърт, дори да исках да бъдат добри. Съзерцавах само рибките в градинското езерце и им завиждах за студената кръв, за хладното сладострастие и за това, че прекарваха живота си във водата, без да дишат душния земен въздух.

Седнал в градината си и загледан в рибките, веднъж казах на сърцето си: „Успокой се, неразумно сърце, вината не е твоя. Всичко, което става по света, е безразсъдно, не добрината и злината са от значение, ами алчността, омразата и страстите властвуват над света. Ти не си виновен, Синухе, човекът си остава все същият, човекът не се променя. Годините се нижат, хората се раждат и умират, животът им е като горещо дихание и те са честити не приживе, а на умиране. Затуй няма по-голяма суета от човешкия живот и ти не си виновен, ами човекът не се мени с времето. Излишно е да го потапяш в ручея на времето — сърцето му няма да се промени и той ще излезе от ручея такъв, какъвто е влязъл. Напразно го изпитваш с войни и бедствия, с чума и пожари, с богове и копия — от изпитанията човекът само се ожесточава, докато стане по-лош от крокодила, и затуй само мъртвият човек е добър.“

Обаче сърцето ми възрази: „Можеш да си гледаш рибките, Синухе, но докато си жив, аз няма да ти дам мира. Всеки ден ще ти повтарям, че тъкмо ти си виновникът, и всяка нощ ще туптя в съня ти: ти, Синухе, си виновникът. Защото аз, твоето сърце, съм по-ненаситно от крокодил и искам чашата ти да е пълна.“

Разгневих се на сърцето си и му рекох: „Ти си гламаво сърце и от теб ми е дотегнало, защото цял живот си ми носило само ядове и неприятности, скърби и мъки. Много добре знам, че разумът ми е убиец и ръцете ми са черни, ала в сравнение с всички убийства, дето стават по света, моите са дребни и никой не ме обвинява за тях. Затуй не разбирам защо ми натякваш вината и не ме оставяш на спокойствие? Кой съм аз, че да оправям света и да променям човешката природа?“