Хенрик Сенкевич - С огън и меч (Книга втора)

— Така ли? — каза пан Заглоба. — Дръж тогава моя талер и расти, мило дръвче, защото, ако не за крайселски кръст, то за бесилка ще дотрябваш. Добро е това момче. — Тук пан Заглоба хвана Женджан за ухото и като го дърпаше леко, продължаваше да говори: — Обичам хитреците и ти предсказвам, че ще станеш човек, ако не останеш говедо. А как ме споменава там твоят господар Богун?

Женджан се усмихна, защото се почувства поласкан от думите на пан Заглоба и от похвалата, и отвърна:

— О, ваша милост, когато той споменава ваша милост, зъбите му така скърцат, та чак искри хвърчат.

— Върви по дяволите! — извика пан Заглоба с внезапен гняв. — Какво ми дрънкаш тук!

Женджан излезе, а те започнаха да разговарят за утрешното пътуване и за безкрайното щастие, което очаква пан Ян. Медовината скоро оправи настроението на пан Заглоба и той веднага почна да закача Скшетуски и да му подхвърля ту за кръщавки, ту пък за увлечението на пан Йенджей Потоцки по княгинята. А пан Лонгинус въздишаше. Пиеха и се радваха в душата си. Най-сетне разговорът премина към военната конюнктура и княза. Скшетуски, който бе отсъствал около петнайсет дни от стана, попита:

— Кажете ми, ваша милост панове, какво е станало с нашия княз? Той сега е друг човек. Аз вече не разбирам всичко това. Бог му даваше победа след победа. А че там го били пренебрегнали при назначаването на военното ръководство — какво от това? Затова пък сега цялата войска приижда при него, така че без ничие благоволение ще стане хетман и ще свърши с Хмелницки… А той, изглежда, се измъчва и измъчва от нещо!

— Може подагра да го е хванала — каза пан Заглоба. — Тя като ме удари понякога в палеца, по три дни ме държи меланхолията.

— А пък аз ще ви кажа, братлета — продума пан Подбипента, като клатеше глава. — Това не съм го чул лично от свещеник Муховецки, но чувах, че е казал на някого защо се измъчва князът… Аз сам не казвам нищо: той е милостив господар, добър и велик боец… Не е моя работа да го съдя, но свещеник Муховецки като че ли… впрочем знам ли аз каква е работата.

— Ей, гледайте го, ваша милост панове, тоя литовец! — възкликна пан Заглоба. — Как ще живея аз като негов храненик, когато той не знае човешки език! Какво искаше да кажеш, ваша милост? Въртиш, въртиш като заек покрай скривалището си, а същността не можеш да улучиш.

— Какво си чул наистина, ваша милост? — попита пан Ян.

— Ах! Как да кажа… Приказваха нещо, че князът бил пролял много кръв. Той е велик вожд, но не знае мярка в наказанията и затова всичко виждал в червено — и денем червено, и нощем червено, сякаш червен облак го е забулил!

— Не говори глупости, ваша милост! — изгърмя гневно старият Зачвилиховски. — Това са женски приказки! В мирно време нямаше по-добър господар за тая сган, а че няма милост към бунтовниците, та какво от това? То е заслуга, а не грях. Нима има мъки и наказание, достойни за тези, които удавиха отечеството в кръв, които пратиха собствения си народ в татарско робство, без да щат да знаят нито за Бог, нито за кралско величество, нито за отечество, нито за началство? Къде, ваша милост, можеш да ми покажеш подобни чудовища? Къде е имало такива жестокости, каквито си позволяваха те към жените и малките деца? Къде такива ужасни престъпления? Та за такова нещо нима е много колът или бесилката?! Тюх, тюх! Ти, ваша милост, имаш желязна ръка, но женско сърце. Видях как скимтеше, когато печаха Пулян на огън, и казваше, че би предпочел да си го убил на място. Но князът не е жена, знае как да награждава и как да наказва. Какви ми ги разправяш, ваша милост!

— Та нали казах, отче, че не зная — оправдаваше се пан Лонгинус. Но старецът пъхтя още дълго, гладеше с ръка млечнобялата си коса и мърмореше:

— Червено! Хм! Червено!… Това е вече нещо ново! Зелено има в главата си оня, дето е измислил това, а не червено!

Настана кратка тишина, само през прозорците долиташе крясъкът на разгулялата се шляхта.

Малкият Володийовски прекъсна мълчанието, което цареше в стаята.

— А как мислите вие, отче, какво може да му е на нашия господар?

— Хм! — рече старецът. — Аз не съм му изповедник, та не зная. Сам си блъскам главата да разбера върху какво мисли той. Изглежда, че това е някаква душевна борба, другояче не може да бъде — а колкото е по-голяма душата, толкова мъката е по-тежка…

Старият рицар не се лъжеше, защото в тоя момент князът, вождът и победителят, лежеше в жилището си в праха пред разпятието и водеше една от най-тежките битки в живота си.