Виктор Фалк - Мъртвите сибирски полета

Клетата жена приклекна до малкия, като се вслушваше в неравномерното му дишане и в биенето на сърцето му.

— Лошо ще бъде, ако някому се случи нещо, защото освен ударите с щикове, казаците нямат друг лек за осъдените, а пък ме не никак не ми се ще да вярвам, че ударите от техните пушки помагат на тифуса.

— Тифуса!? — изпищя Елисавета, побледняла като мъртвец. — Предполагате ли, че детето ми, моето съкровище, боледува от тази болест, от която мнозина от заточениците умират?

— Малкият се разболява от тифус — каза старецът с трогнат глас, — но при все това не трябва да се отчайвате, госпожо. В началото тифусът може да бъде пресечен. Аз имам лек, който ще помогне на малкия. Донесете в един съд малко вода, млади господине, искам да сипя в нея един прах.

Княз Феликс скочи и бързо донесе вода, а старецът изсипа белия прах в нея.

— Ето, дайте сега на вашия Владимир да пие — каза той. — Но какво ви е, защо ме гледате така подозрително? Не се страхувайте, това не е отрова. Ето, уверете се: аз пия и нищо не ми става.

— Извинете — каза Елисавета, — в последно време никому не ми се ще да вярвам. Ала аз мисля, че тези хора, които докараха толкова беди и нещастия, не са толкова сурови и груби, та да сторят зло на едно невинно детенце и да изтръгнат единственото ми утешение и богатството на печалния ми живот.

След като изпи глътка от питието, което майката поднесе до устата му, лицето на Владимир се промени, тъй като огънят по-олекна и болният тихичко заспа. Елисавета сграбчи ръцете на стареца и ги обля със сълзи на топла благодарност.

— Ах! — извика тя. — Бог още не ме е напуснал съвсем. При тези тежки мъки, които изтърпях за тъй късо време, той ми изпрати добри хора. Аз не съм без помощ, не съм самотна и изоставена.

— Какво сте сторили, дявол да го вземе? — питаше старецът младата хубава жена. — Да не би и вие да сте замесена в съзаклятието против царя, та затова заедно с останалите ви водят в Сибир?

— Какво съм сторила ли? — каза Елисавета, като обърна към небето препълнените си със сълзи очи. — Единствен Бог може да знае за какво ме заточават. Ако искрената любов и моята преданост са престъпление, тогава аз съм голяма грешница.

— За колко време сте изпратени в Сибир? — попита старецът.

— Нищо не ми е известно, тъй като нищичко не ми е съобщено. Една нощ стражари влязоха в къщата ми като крадци. Едва ми позволиха да се облека. Без дори да се наметна, те почнаха да ме влачат. Пожелах да взема детенцето си, но и това не ми позволиха. Тогава паднах на колене пред главатаря на безцеремонните гости и той ми позволи да си взема детето. След това ни хвърлиха в една дълбока тъмница. Доста време се мина и аз не виждах човешко лице. Ядене ми даваха през една малка решетка. Най-подир ни освободиха от тъмничния затвор и ни откараха в един параход, където бях принудена да споделям живота на някакви развратни и отвратителни жени. Научих се от другите, че пътуваме по Волга и че ни водят в Сибир.

— Не е добре, че не знаете колко ще трае заточението — каза старецът, — защото в такъв случай заточениците не се връщат вече в цивилизования свят. Осъждат ги на принудителна работа в Сибирските рудници, и то за цял живот.

— Цял живот? — изпищя Елисавета. — Значи завинаги ме изтръгнаха от хората, за да ме закопаят жива в тая снежна пустиня? Но защо да се сърдя? Не е ли безразлично за мене къде ще се отърва от окаяния си живот? За мене вече няма никаква надежда, аз вече няма да видя пролет. Моето щастие бе разбито в една нощ и от тогава, когото обичах най-много на света.

Гласът й се задави в хълцане. Тя покри с ръце лицето си и падна до заспалото дете.

Дълбоко трогнати, двамата мъже наблюдаваха съчувствено младата нещастна жена.

Но бедната не можа задълго да се отдаде на тежките си мисли. Един от наредените до огъня казаци, като въртеше камшика си, се приближи до Елисавета.

— Хей! — викна той и я ритна с грубия си крак. — Ставай, че моят офицер желае да говори с тебе. Тръгвай след мен!

Като гледаше грубите обноски на казака, княз Феликс се разтрепера. Въпреки тежките окови, той щеше да се съпротиви на грубиянина, ако старецът незабелязано не го бе отдръпнал. Елисавета скочи, като остави малкия Владимир на грижата на двамата мъже, и се запъти към огъня.

Офицерът лежеше върху меча кожа, стискаше между зъбите си запалена цигара и наблюдаваше облаците дим.

Щом Елисавета се приближи, той скочи от постелката си. С пламнали очи загледа хубавата жена. При дадения от офицера знак казакът се оттегли при заточениците.