Виктор Фалк - Мъртвите сибирски полета

Младата жена държеше в ръцете си четиригодишно дете. Тя го сложи нежно под елхата върху един шал, който младият поляк простря на снега.

— Спи, Владимире, миличък мой, спи! — шепнеше клетата жена. — Ах, благодаря Богу за всяка минута, в която ти изпраща сън, за да не гледаш грозотата, престъпленията и греховете, които ни заобикалят.

— Мамо, аз не съм никак уморен — каза малкият, като се усмихваше, — добрият чичо ме носеше.

При тези думи детето обгърна с малките си ръчички белия врат на достойния поляк и наклони главичката си върху гърдите му.

— Детето има да ви благодари — каза заточеницата. — Отдавна щяхме да отпаднем от този тежък път, ако вие не бяхте ни пазили. Ах, Боже мой, ако още веднъж — както се надявам — се освободя, то тогава Елисавета фон Пал няма да забрави нито вашето благородство, нито добрината, а ще ви остане благодарна вечно за всичко. Но стойте, аз не знам още името на нашия приятел и помагач. Моите познания се ограничават само в това, че и вие, и аз сме нещастни заточеници, които руският цар изпраща в сибирските степи.

— Проклятие да съпровожда тези, които ни изпращат! — каза младият поляк. — Но се заклевам, че ще доживея деня на отмъщението, когато ще бъда свободен да отмъстя на онзи, който ме тласна в тази пропаст. Ако не дочакам този ден, ако тялото ми изгние в Сибир, тогава от нашите кости ще възкръснат отмъстители и ще удари часът на отмъщението за тираните и за техните палачи.

Очите на поляка блеснаха с необикновен блясък и с неизказана страст той прибави:

— Знайте, че без причина не ще накажат и интернират Понятовски. Аз съм последният член на нашата фамилия, но няма да забравя, че баща ми падна за свободата на Полша.

— Как, вие сте от семейството на Понятовски? О, тогава вие сте княз Феликс, комуто баща ми — барон Фон Пал — бе кум в Курландия?

— Аз съм княз Феликс Понятовски — отговори младежът, — но тъй като — както всички от моята фамилия — тия чувства за освобождението на Полша, те ме причислиха към руските емигранти. Те мислят, че с интернирането ми в Сибир ще се отърват от мен. Навярно смятат, че там постепенно ще ме уморят, но горко се лъжат. Аз ще избягам — каза той шепнешком, като хвърляше подозрителни погледи към казаците. — При първа възможност ще се измъкна и ще застана в редовете на тези, които са против Русия. Има, уверявам ви, един човек, който хиляди пъти повече от мене мрази Романовците и непрекъснато подклажда огъня, който ще погълне веднага гордия дворец. Него наричат цар на съзаклятниците. Той е Михаил Бакунин.

— Михаил Бакунин? — повтори Елисавета. — За този особен човек съм слушала много. Мисля, че тайната полиция е оценила много скъпо неговата глава, но при все това не могат да го заловят.

— Да, защото има навсякъде приятели, искрени и истински приятели — подзе Феликс въодушевено и весело. — Приятели, които ще изгубят главите си, преди да предадат Бакунин; той е навсякъде. Сега в Петербург или в Париж, а после в Лондон или в Цариград. Навсякъде той ги привлича за тази свещена идея, дори намира и нови хора във всяко руско село. Често прави съзаклятия в някой прочут европейски град. Неоспорима истина е, че и царят на трона не е тъй силен, както Бакунин, който раздвижва със словото си цял свят.

Зад гърба им се дочу хриплив смях.

— Този Бакунин трябва да е истинска лисица — каза един креслив глас. — Бих се хванал на бас, че тоя човек не съществува, че е някакъв необикновен призрак, измислен от бунтарите, които се скитат по нашата Русия.

Елисавета и княз Понятовски се отдръпнаха. Пред тях стоеше старец с бяла брада, облечен с извехтели и вече износени дрехи. Той подпираше изнемощялото си тяло на две дебели патерици. Изражението на този човек бе странно. Той носеше шал, завит около главата; забраденият му нос, ведно с острия поглед на черните очи издаваха, че е истински арменец.

— Не се плашете — каза старецът, който забеляза смущението, предизвикано от явяването му. — Не съм казашки шпионин, няма да ви предам, но позволете ми да поседна при вас и да послушам какво разправяте за Михаил Бакунин.

Без да дочака разрешение, легна на земята до Елисавета.

С очи, препълнени със съжаление, той разглеждаше детето, което неспокойно, без да може да мигне, се търкаляше на одеялото.

— Охо, малкия го е втресло — каза старецът, като погали челото и лицето на Владимир.

— Втресло ли го е? — извика поразена Елисавета. — О, Боже мой, ако детето ми се разболее, и то тука, на този сибирски път, всичко пропада, защото няма никакво спасение, ни помощ.