Виктор Фалк - Мъртвите сибирски полета

— Както и да е, Константине — каза тя, — аз много пъти съм се молила на Бога да направи някакво чудо и да измени нашите отношения. Сега не съм нищо повече от една държанка, която не смее да погледне някоя честна жена, пък била тя и най-бедната гражданка. Как щях да се радвам, как щях да бъда щастлива, ако можех да се нарека твоя законна съпруга, ако моето дете, моят Владимир можеше да носи името на баща си…

Гласът на Елисавета се задави от сълзи. Великият княз погледна жадно към постелката на детето си; в гърдите му кипяха страстни чувства.

— Това не може да бъде — мълвеше той, — от това нищо няма да излезе.

— Нима сърцето на брат ти, царя на велика Русия, не може да се трогне? — извика младата жена. — Той навярно не би ме пропъдил, ако с препълнени от сълзи очи отида при него и го помоля за нас и детето ни.

— Недей, какво мислиш да правиш! — извика уплашено князът. — Александър е добър, има милостиво сърце, но аз предвиждам, че той не би могъл да измени каквото и да било. Законите на Романовия род са неизменни и строги. Нима ти не си доволна от моята любов към теб? Елисавета, нима ти не намираш в нея залог за всичко, от което си се отказала?

— Твоята любов? — попита младата жена, изтривайки пътечките на капналите сълзи. — Да, ако нямах твоята любов и това дете, какво щеше да стане с мене? Нали ти, Константине, ще ме обичаш всякога? Кажи ми, да го чуя от твоите уста. Искам да чуя, че любовта и верността ти ще са до гроб.

— Отвъд гроба — извика князът. — В това ти се заклевам, Елисавета, тук, над главата на нашето дете.

— Майко, майко! — извика в същия миг малкият Владимир, който сепнато се пробуди.

Елисавета изплашено поглеждаше ту детето, ту любимия си.

— Какво е това? — шепнеше тя. — Лош знак! Владимир ме повика на помощ в същата минута, когато ти ми се заклеваш! Константине, тъй ми е студено на сърцето и нещо ме мъчи! Боже, пази и закриляй нашата света любов!

При тези думи на младата жена прозвучаха гръмки звуци, възвестяващи на хората в дворци и колиби, че е настъпила новата година.

В тази минута милиони горещи молитви се отправяха към небето, милиони надежди оживяваха в гърдите на набожните хора. Те бяха тъй силни, че едва ли човешките гърди бяха в състояние да ги задържат.

Великият княз Константин се сбогуваше с любимата си.

— Трябва да отида в царския дворец, защото отсъствието ми може да предизвика съмнение. Сбогом, мила Елисавето, а утре, ако даде Бог, пак ще се видим!

Още веднъж той страстно я притисна до сърцето си, впи устни в хубавите й румени уста; после хвърли пълен с нежност и жадност поглед към спящото дете и бързо излезе от къщата, в която със страх би крил щастието си от света.

Великият княз крачеше гневно и още не бе стигнал до ъгъла на най-близката улица, когато изведнъж чу едно повелително „стой“ и моментално бе заобиколен от 10–12 черни сенки, носещи знака на тайната царска полиция — бяха в пряка служба на царя.

Великият княз отстъпи назад, защото не бе очаквал такава среща, недоверчиво огледа един от тях, който ниско му се поклони и покорно му подаде запечатано писмо. Приносителят на писмото бе облечен цивилно. Той бе млад, приблизително на годините на княза — едва ли имаше тридесет. Острият поглед и черната брада придаваха на лицето му — бледно и безкръвно — израз на смелост и строгост и нямаше нито следа от съжаление.

— Що означава това? — попита князът. — Защо ми пресичате пътя и какво означава това писмо?

— Нека Ваше царско величество благоволи да го отвори — отговори непознатият.

— Как, вие ме познавате? — извика Константин. — Знаете ли кой съм аз?

— Зная, че съм удостоен с високата чест да стоя пред великия княз Константин. Но не ще ли благоволите, Ваше царско височество, да видите печата, който стои на писмото?

— Но Боже мой! — извика Константин, цял пребледнял. — Това е печатът на моя брат!

Разтревожен, той поднесе писмото до устата си, целуна царския печат, а след това отвори с разтреперана ръка плика и прегледа повърхностно съдържанието.

По време на четенето чертите на лицето му бързо започнаха да се променят; той притискаше с ръце развълнуваното си сърце.

При все това се мъчеше да овладее смущението си: щом прочете писмото, гордо и хладно се обърна към приносителя:

— Негово величество царят ми заповядва да тръгна с вас, господине. Не знам що значи това. Може да означава арест, но царят повелява и аз слушам.

— Моля, елате с мене до шейната — отговори царският пратеник и тръгна с княза към съседната улица, където ги очакваше закрита шейна.