Джеймс Купър - Лоцманът

— Да направим отново завой! — извика лейтенантът.

— Засега стига толкова завои, оверщаги и фордевинди. И без това едвам можем да се проврем между плитчините, без да променим галса. Ако успеем да заобиколим Дяволската хватка откъм наветрената страна, ще сме отминали най-опасното място. Иначе ще стане така, както казах. Друг изход няма.

— ко бяхме минали по същия път, по който влязохме в залива — обади се Грифит, всичко щеше да свърши благополучно.

— И трябва да добавите — ако течението ни беше позволило — вметна спокойно лоцманът. Господа, трябва да бързаме. Остава ни само една миля, а корабът сякаш лети. Марселът не е достатъчен, за да води кораба остро срещу вятъра. Трябва да се вдигнат кливерът и гротът.

— Опасно е да се вдигат платна в такава буря! — забеляза боязливо капитанът.

— А трябва да се направи това — отвърна хладнокръвно непознатият. Иначе ще загинем. Гледайте! Светлината вече докосва върха на хълма. Вятърът ни отнася!

— Ще го направим! — извика Грифит, като грабна рупора от ръката на лоцмана.

Заповедите на лейтенанта бяха изпълнени почти моментално и когато всичко беше готово, огромното платнище на грота се люшна от вятъра. За миг резултатът изглеждаше съмнителен. Страшният плясък на тежкото платно, сякаш отскубнало се от юзди, разтърсваше кораба издъно. Но умението и твърдостта надделяха и с усилията на сто матроси платната постепенно се изправиха и издуха. Корабът, усетил огромен прилив на сила, се наклони под нейния напор като тръстика, прегъната от вятъра. Успехът на маневрата накара дори непознатия да нададе вик на радост, сякаш бликнала от дълбините на душата му.

— Аха, усети! Гледайте, обръща се срещу вятъра! — възкликна лоцманът. Светлината пак се показа иззад хълма. Само да издържат платната, ще се измъкнем.

Гръм, подобен на оръдеен изстрел, прекъсна възклицанието му, нещо като бял облак премина пред носа на кораба и вятърът го отнесе в мрака.

— Това е кливерът, откъснал се е — забеляза командирът на фрегатата. Нямаме време да вдигнем другия кливер, но гротът може да издържи.

— Платното не се плаши от буря — възрази лейтенантът, ала мачтата се огъва като пръчка.

— Мълчете всички! — извика лоцманът. Господа, сега се решава съдбата ни. Дръжте по-остро срещу вятъра, колкото се може по-остро!

Това предупреждение прекрати всякакви приказки и смелите моряци, които знаеха, че са направили всичко по силите си за своето спасение, сега стояха със затаен дъх и чакаха резултата. На известно разстояние пред тях цялото море беше побеляло от пяна, а вълните, вместо да се движат равномерно една след друга, се блъскаха в безумни скокове. Единствената ивица правилно редуващи се тъмни талази, широка не повече от половин кабелт, 22 22 Кабелт — морска мярка за разстояние, равна на 0,1 морска миля, или 185,3 м. Б.пр. също се бе устремила към водния хаос и скоро се загуби от погледа сред разбеснялата се стихия. Сега фрегатата се движеше още по-трудно по този тесен фарватер, държейки се така остро спрямо вятъра, че платната й затрепераха. Лоцманът мълчаливо пристъпи към кормилото и се зае сам да управлява кораба. Само воят на бурята се чуваше по палубата на фрегатата, когато тя навлезе в прохода между буруните, и това безмълвие беше пропито със смирено отчаяние. Двайсет пъти, когато пяната изчезваше откъм подветрената страна, моряците бяха готови да се разкрещят от радост, мислейки, че корабът е преминал опасността, но пред тях продължаваха да се надигат вълна след вълна и радостта угасваше. От време на време се чуваше плясъкът на раз-трепералите се платна. И когато изплашените моряци погледнеха към кормилото, виждаха непознатия, който стискаше здраво ръчките и местеше бързо поглед ту към морето, ту към платната. Най-после корабът стигна такова място, където като че ли влизаше право в устата на смъртта, но курсът му внезапно се измени и носът му започна да се обръща по вятъра. В същия миг се чу гласът на лоцмана:

— Постави реите напряко!

Екипажът повтори като ехо: „Постави реите напряко!“ и фрегатата се понесе с бързината на мисълта по фарватера, движейки се във фордевинд. Окото едвам успяваше да различи стремителните струи на пяната, които се разливаха зад борда като облаци, които се гонят по небето, ала юначният кораб, избягнал благополучно гибелта, вече се издигаше и спускаше по тежките вълни на откритото море.

Моряците едва си поемаха дъх и се оглеждаха като пробудени от сън, когато Грифит се приближи до човека, който ги бе измъкнал от опасностите. Лейтенантът го улови за ръката и рече: