Умберто Еко - Пражкото гробище

Или пък аз и Дала Пикола сме една и съща личност. При положение, че намерих расото в моята стая, значи в деня на църковната служба (21-ви) съм можел да се върна на улица „Мобер“ дегизиран като Дала Пикола (най-вероятно на църква съм отишъл преоблечен като абат), свалил съм расото и перуката и по-късно съм отишъл да спя в апартамента на абата, като съм забравил, че съм оставил расото и перуката в апартамента на Симонини. На другата сутрин, вторник 22-ри март, съм се събудил като Дала Пикола и не само не съм си спомнял нищо на събуждане, а и дори не съм намерил расото близо до леглото. Като Дала Пикола и все така безпаметен съм намерил друго расо в коридора и съм имал колкото искаш време същия ден да избягам в Отьой, само че в края на деня съм си променил намеренията, набрал съм смелост и съм се върнал в Париж късно вечерта в апартамента на улица „Мобер“, оставил съм расото на закачалката в спалнята и също както в сряда съм се събудил, без пак да си спомням нищо, ала този път като Симонини, убеден, че е още вторник. Та, казвах си аз, Дала Пикола забравя за 22 март и все така продължава да го забравя в течение на цял един ден, като на 23-ти се събужда като Симонини, който също го е забравил. Нищо изключително след това, което научих от… как се казваше онзи доктор от болницата във Венсен?

Освен един малък проблем. Пак си прегледах бележките: ако всичко се беше развило така, на 23-ти сутринта Симонини би трябвало да е намерил в спалнята си не едно, а две раса, едното оставено през нощта на 21-ви и другото през нощта на 22-ри. А имаше само едно.

Не, не, колко съм глупав. Дала Пикола се е върнал вечерта на 22-ри на улица „Метр Албер“, оставил е там расото си, после е отишъл в апартамента на улица „Мобер“ и е легнал да спи, на сутринта на 23-ти се е събудил и е намерил на закачалката само едно расо. Вярно е, че ако е станало така, когато на сутринта на 23-ти съм влязъл в апартамента на Дала Пикола, би трябвало да съм намерил на закачалката в стаята му расото, което съм оставил там на 22-ри вечерта. Можело е обаче да съм го закачил отново в коридора, където съм го заварил. Трябваше просто да проверя.

Малко боязливо тръгнах по коридора със запалена лампа в ръка. Ако Дала Пикола и аз не бяхме едно и също лице, казвах си, можеше да го видя да се появява насреща, кой го знае, може би протегнал запалена лампа пред себе си… За щастие не стана така. А в дъното на коридора намерих закачено расото.

И все пак, и все пак… Ако Дала Пикола наистина се беше върнал от Отьой и след като си беше оставил расото бе минал по целия коридор чак до моя апартамент и без да се колебае си беше легнал в леглото ми, то се дължеше на това, че си бе спомнил за мен, така че е знаел, че вкъщи може да спи като у дома си, защото сме една и съща личност. Значи Дала Пикола си беше легнал знаейки, че е Симонини, а на другата сутрин Симонини се беше събудил, без да знае, че е Дала Пикола. Тъй че най-напред паметта си губи Дала Пикола, после си я възвръща, преспива и пренася безпаметието си на Симонини.

Безпаметие… Тази дума, която значи не-спомен, проряза сякаш цепнатина във времето, което съм забравил. Говорех за безпаметни в „Ше Мани“ преди повече от десет години. Именно там говорих за това с Бурю и Бюро, с Дю Морие и с австрийския доктор.

25 март 1897

„Ше Мани“… Знам, че съм любител на добрата кухня, и доколкото си спомням, в онзи ресторант на улица „Контрес-карп-Дофин“ не се плащаше повече от десет франка на човек и качеството съответстваше на цената. Е, не можеш всеки ден да ходиш във „Фойо“. В миналото мнозина ходеха в „Ше Мани“, за да се възхищават отдалеч на писатели като Готие и Флобер, а преди това на онзи охтичав полски пианист, издържан от една извратена жена, дето ходеше с панталони. Една вечер го зърнах там и излязох веднага. Хората на изкуството са непоносими дори отдалеч, все се оглеждат дали ги разпознаваме кои са.

После „великите“ напуснаха Мани и се преселиха в „Бребан-Вашет“, на булевард „Поасониер“, където се ядеше по-добре и се плащаше повече, но видно е, че carmina dant panem 29 29 От поезия се живее (лат.), каламбур с латинската поговорка „От поезия не се живее“ — Б.пр. . И когато Мани се, така да се каже, пречисти, от началото на осемдесетте години насам взех понякога да го посещавам.

Видях, че там ходят учени, например видни химици като Бертло и много лекари от болницата „Салпетриер“. Не е съвсем на две крачки, но може би лекарите изпитваха нужда да се поразходят из Латинския квартал, вместо да се хранят в отвратителните gargottes 30 30 Долнопробна крайпътна кръчма (фр.) — Б.пр. , където ходят роднините на болните. Разговорите на лекарите са интересни, защото винаги се отнасят за нечии слабости, а в „При Мани“ всички говорят на висок глас, за да надмогнат околния шум, и добре обученият слух може винаги да долови нещо интересно. Да си бдителен не значи, че се стремиш да разбереш нещо конкретно. Всичко, дори несъщественото, един ден може да се окаже полезно. Важното е да знаеш нещо, което другите не знаят, че знаеш.