Джеймс Клавел - Тай-пан

— Много се радвам, че се сдобри с баща си, Кълъм. Сега мисля, че трябва да закусим — каза той, за да ги успокои. — Мисис Струан, може би ще се погрижиш за това?

Струан тичаше с всички сили. Няколко китайски ръчни двуколки бързаха към Тай Пинг Шан. Объркани европейци също тичаха и търсеха убежище. През дъжда Струан можа да види служебната лорча в пристанището, която бързо се приближаваше към Хепи вели. Разбуненото море бе с мръсен, сиво-зелен цвят. Тъмната граница на вихъра с невероятна скорост преминаваше над пристанището. Тя достигна лорчата, разкъса главното й платно и силно я разлюля. Струан се загърна плътно с пелерината, брулен от бурята. Това трая само няколко секунди, но той бе като замаян от вятъра и дъжда и едва не падна на земята. Когато отново можа да си отвори очите, той погледна към морето. Невероятно, но лорчата все още се държеше над водата. Олюляваше се силно, но напредваше с помощта на задната си мачта и разкъсаните си платна.

Струан отново започна да тича. Той пристигна на своя пристан в Хепи вели точно когато огромна вълна с бяла шапка обхвана лорчата и я притисна до стената. Един моряк изскочи с въже в ръце, но се подхлъзна и падна между стената и лодката. Той се хвана с ръце за ръба на стената и ужасно изкрещя, когато лодката, понесена от нова вълна, го разряза на две части. Когато вълната върна лодката назад, морякът бе изчезнал.

Струан изкрещя на изплашените моряци и се втурна напред. Един от тях му хвърли въже и той бързо го завърза. Друг, с риск за живота си, скочи на брега и здраво прикрепи лодката с главното въже.

Морето бушуваше, лодката скърцаше безпомощно, притисната до пристана. Моряците започнаха да скачат на брега.

— Към фабриката! — извика Струан и ги поведе, като тичаше към предната врата. Отвори я бързо, олюляван от вятъра. Осемте моряци от екипажа изтичаха вътре, като проклинаха лошото време и благославяха добрия си шанс. Струан съблече мокрите си дрехи и едва тогава видя Хорацио и Мънси.

— Господи! Какво правиш тук, Хорацио? Здравей, мистър Мънси!

Хорацио се облегна до стената и повърна. Вратата се отвори и заедно с вятъра и дъжда вътре влезе капитанът — млад лейтенант. Ядосан, той се отърси от дъжда, както кучетата правят това. Струан бързо затвори вратата.

— О, господи! — каза капитанът на Струан. — Видяхте ли небето?

— Какво, по дяволите, търсехте в морето в ден като този? Нямахте ли достатъчно разум да използвате очите си в Макао?

— Да, за бога! Но ми бе заповядано да дойда в Хонконг и аз дойдох. Ние сме в ръцете на един маниак!

— А?

— Този глупак, търговски суперинтендант сър Клайд Уолън! Този глупав ирландски негодник едва не потопи кораба ми с целия екипаж. Казах му, че времето е лошо, а той само погледна към небето и каза: „Има достатъчно време да стигнете дотам. Заповядано ви е да отплавате. С божия милост към Хонконг!“

— Как е навътре в морето?

— Още един час и ние никога нямаше да пристигнем. Двайсет, трийсетфутови вълни. Този проклет вятър! Не се промени, не престана — невъзможно! Тайфун ли е това или не е! Как е възможно това!

— Защото бурята идва от изток и ние сме на пътя й, момко.

— О, Боже, пази ни!

— Настанете се удобно. Аз ще се погрижа за чай и грог за всички.

— Благодаря — каза младият мъж. — Извинете за избухването ми!

Струан се приближи до Мънси и Хорацио.

— Може ли да се качите горе, мистър Мънси?

— Да. Благодаря ви, тай-пан. Вие сте много предвидлив.

— Помогнете ми за Хорацио.

— Разбира се. Не зная какво стана с бедния Хорацио. Той пъшкаше непрекъснато, откакто тръгнахме от Макао. Много странно.

— Това е уплаха — каза Струан.

Те помогнаха на Хорацио да съблече мокрите си дрехи. Лицето му бе посивяло, постоянно му се повдигаше. Заедно, те почти го носеха нагоре по стълбите и го заведоха в западното крило на сградата в една от стаите, която по-рано принадлежеше на Роб.

Струан отиде до шкафа и наля бренди. Мънси пое чашата с треперещи ръце. Изпи питието наведнъж. После прие още една чаша.

— Благодаря.

— Дайте малко на Хорацио — каза Струан. — Ще се върна веднага.

Той тръгна по коридора до стълбището, после зави към източното крило. Неговият апартамент заемаше южния край на този етаж.

Мей-мей, Ин-хси, А Сам и Лим Дин играеха маджонг на малка маса в дневната. Имаше запалени фенери и пламъчетата им игриво трепкаха.

— Здравей, тай-пан! — каза Мей-мей.