Джеймс Клавел - Тай-пан

— Това изисква много по-голяма сила от моята — каза Купър.

— Роб трябва да се е побъркал така да изкушава дявола — каза Струан.

Роб бе започнал да пие до побъркване преди шест години. Предишната година Сара бе пристигнала в Макао от Шотландия заедно с децата. За известно време всичко беше прекрасно, но после тя бе научила за китайската любовница, която Роб имаше от години, Минг Су, и за дъщеря им. Струан помнеше гнева на Сара и болката на Роб и му беше мъчно и за двамата. Те трябваше да се разведат преди години, помисли той, и прокле факта, че развод можеше да бъде получен само с акт на Парламента. Накрая Сара се съгласи да прости на Роб, но само ако той се закълнеше в Божието име незабавно да се отърве от обожаваната любима и дъщеричката им. Роб се съгласи, като се ненавиждаше. Той тайно даде на Минг Су четири хиляди таела сребро и тя заедно с детето бе напуснала Макао. Той никога повече не ги видя и не получи никакви новини. И макар че Сара бе се смекчила, тя никога не забрави красивото момиче и детето и продължаваше да сипе сол в незаздравяващата рана. Роб бе започнал много да пие. Скоро алкохолът го завладя и беше пиян месеци наред. После един ден изчезна. Най-накрая Струан бе успял да го открие в една воняща кръчма в Макао, беше го отнесъл вкъщи, беше му помогнал да изтрезнее и му беше дал пистолет.

— Застреляй се или се закълни в Бога, че никога няма да докоснеш алкохол. Това е отрова за теб, Роб. Беше пиян повече от година. Имаш деца, за които трябва да мислиш. Бедните малчугани се страхуват от теб и с основание. Аз пък се уморих да те измъквам от канавките. Погледни се, Роб! Хайде!

Струан го беше заставил да се огледа в огледалото. Роб се беше заклел и Струан го изпрати в морето за един месец със заповед ни кой да не му дава пиене. Роб почти бе умрял. След време той отново се съвзе и благодари на брат си. Заживя отново със Сара, като се опитваше да възстанови мира между тях. Но вече нямаше мир, нито любов. Горкият Роб, помисли Струан. Е, и горката Сара. Ужасно е мъж и жена да живеят по този начин.

— Какво накара Роб да постъпи така?

— Мисля, че искаше да предотврати кавгата — каза Купър. — Бях почнал да се ядосвам. Съжалявам.

— Не се извинявай, Джеф. Грешката е моя. Е — добави Струан, — нека смелостта на Роб не отиде напразно, а? Да пием за това, което каза?

Те пиха мълчаливо. По целия бряг търговците и моряците пируваха.

— Ей, тай-пан! И вие, обитателю на колонията! Елате тук при нас!

Беше Куанс, разположил се недалеч от пилона. Той им махна отново и извика:

— Гръм да ме тресне, елате тук! Той взе щипка енфие, кихна два пъти и нетърпеливо се избърса с френска дантелена кърпичка.

— Да му се не види, господине — обърна се той към Струан, гледайки към него над очилата си без рамки. — Как, по дяволите, би могъл да работи човек сред целия този шум и врява? Вие и проклетата ви почерпка.

— Опитахте ли брендито, мистър Куанс?

— Безупречно, драги ми господине. Като циците на мис Тилмън.

— Той свали картината от статива и я вдигна. — Как ви се струва?

— Шиваун Тилмън ли?

— Картината. Велики сфери на хаоса, как можете да мислите за някаква фуста, когато пред вас стои шедьовър! — Куанс извади още една щипка енфие и се задави. Отпи на едри глътки от халбата си с бренди „Наполеон“ и кихна.

Картината беше акварел и изобразяваше днешната церемония. Фина. Точна. И нещо повече. Беше лесно да различиш Брок и Маус. И Глесинг беше там, с декларация в ръце.

— Много е добра, мистър Куанс — каза Струан.

— Петдесет гвинеи.

Миналата седмица купих картина. Двадесет гвинеи.

— Не участвам.

— Петдесет гвинеи и ще нарисувам как вие четете декларацията.

— Не.

— Мистър Купър. Та това е шедьовър. Двадесет гвинеи.

— След тай-пана и Роб аз имам най-голямата колекция на произведения на Куанс в Далечния изток.

— По дяволите, господа, трябва да намеря пари отнякъде!

— Продай я на Брок. Той добре се вижда на картината — предложи Струан.

— Гръм да го удари Брок! — Куанс отпи голяма глътка бренди и каза с дрезгав глас: — Той ме отхвърли, чумата да го тръшне! — като взе четката си, мацна няколко пъти ядосано върху картината и Брок изчезна. — Пусто да остане, защо ще го обезсмъртявам? И вие двамата вървете по дяволите. Ще я изпратя в Кралската академия. Със следващия ти кораб, тай-пан.

— Кой ще плати превоза? А застраховката?

— Аз, момчето ми.

— С какво?

Куанс съзерцаваше картината. Знаеше, че макар да е стар, още може да рисува и да става все по-добър. Талантът му нямаше да изсъхне.