Джеймс Клавел - Тай-пан

— Много мило от ваша страна, Джордж. С удоволствие. И ми се струва, че ще достави удоволствие на Мери. Тя никога преди не е била на фрегата.

Може би тази вечер, каза си Глесинг, ще имам възможност да разбера какво мисли за мен Мери.

— Ще ви изпратя голямата лодка. Удобно ли е за вас след третата камбана — последната полувахта?

— Нека по-добре след осмата — каза Хорацио нехайно, за да покаже, че знае, че третата камбана на тази вахта е в седем и тридесет, а осмата — в осем часа.

— Много добре — отвърна Глесинг. — Мис Синклер ще бъде първата дама, която съм канил на борда.

Мили Боже, помисли Хорацио, нима Глесинг проявява нещо повече от повърхностен интерес към Мери? Разбира се! В действителност поканата бе за нея, не за мен. Какво самообладание! Надуто магаре! Да мисли, че Мери някога би приела такава партия. Или че вече ще й позволя да се омъжи!

Един мускет издрънча на камъните и те се огледаха наоколо. Един от пехотинците бе припаднал и лежеше на брега.

— Какво, по дяволите, му става? — запита Глесинг.

Полицейският офицер преобърна младия пехотинец.

— Нямам представа, сър. Това е Нордън, сър. Държи се странно от няколко седмици. Сигурно има треска.

— Добре, остави го там, където е. Събери моряците и пехотинците и се качете на кораба! Когато всички са на борда, се върни и го прибери.

— Слушам, сър! — Полицейският офицер вдигна мускета на Нордън, хвърли го на друг пехотинец и с маршова стъпка те се отдалечиха.

Когато беше безопасно да се размърда, Нордън — който само се преструваше на припаднал — се шмугна откъм подветрената страна на няколко скали и се скри. Ох, Христе Боже, запази ме, докато се добера до тай-пана, отчаяно се молеше той. Никога вече няма да имам такъв шанс. Запази ме, милосърдни Боже, и ми помогни да стигна до него, преди да са се върнали за мен.

Брок стоеше на квартердека на своя кораб с далекоглед, насочен към флагчетата. Той бе разшифровал кода на Струан преди шест месеца и разбра първото сведение. Добре де, ами „Зенит“? К’во ли значи, запита се той. И к’во му беше толкоз важното на отоманския Договор, което Струан би искал да прикрие, при това с код, вместо да го каже на всички, когато се съберяха на борда? Може пък да знаят, че съм разчел кода. Може да искат да разбера какво казват и „Зенит“ да означава само за тях, че посланието е фалшиво. Криза и война може да означават, че цените на чая и коприната се вдигат. И на памука. Добре ще е да се запази. Ако е вярно. И да си сложи главата в капана на Струан. Къде, дявол го взел, може да е „Грей уич“? Няма право да се остави да я изпреварят. Проклетият Горт! Струва ми хиляда гвинеи.

Горт беше най-големият му син и капитан на „Грей уич“. Син, с които можеш да се гордееш. Толкова висок, здрав и силен, най-добрият моряк, който някога е плавал из моретата. Да, син, който да те замести и заслужава да бъде тай-пан след година-две. Брок отправи безмълвна молитва за безопасността на Горт, после отново го изруга, че бе останал втори след „Тъндър клауд“.

Той фокусира далекогледа си към брега, където Струан пресрещна Роб, и пожела да можеше да чуе какво си говорят.

— Моля за извинение, мистър Брок.

Нагрек Тъмб беше капитанът на „Уайт уич“, грамаден, набит жител на остров Ман с големи ръце и лице с цвят на варен дъб.

— Кажи, Нагрек?

— Из флота се носи слух. Не му вярвам много, но човек никога не знае. Мълвата казва, че Кралският флот ще получи правото да ни спре да контрабандираме опиум. Тогава ще могат да ни залавят като пирати.

Брок се изсмя.

— Ще бъде повече от странно.

— Аз също се смях, мистър Брок. Докато не чух, че заповедта ще бъде обявена в четири часа. И докато не чух Струан да казва на Лонгстаф, че трябва да имаме отсрочка от шест дена, за да се разпоредим със запасите си.

— Сигурен ли си? — Брок едва има време да осъзнае потресаващата новина, когато вниманието му бе отвлечено от суетене в прохода. Елайза Брок се изкачи тежко на палубата. Тя беше висока жена с плътни ръце и силата на мъж. Стоманеносивата й коса бе прибрана в отпуснат кок. С нея бяха двете им дъщери Елизабет и Тес.

— Добро утро, мистър Брок — изрече Лайза, разкрачила крака напречно на палубата, с ръце, сключени върху необятните й гърди. — Чудесен ден, пусто да остане!

— Къде беше, скъпа? Добро утро, Тес. Здрасти, Лилибет, миличка — каза Брок, замаян от обожание към дъщерите си.

Елизабет Брок бе на шест години и с кестенява коса. Тя изтича към Брок, приклекна в реверанс, при което почти падна, после скочи в ръцете му и го прегърна. Той се засмя.