Джеймс Клавел - Тай-пан

— Какъв дълг?

— Ти прекрати побоите. Прекрати ги твърде късно, но вината не е твоя. — Тя се надигна от леглото и облече един плътен пеньоар. — Няма да те измъчвам повече. Моля те да ме изслушаш, а после постъпи, както намериш за добре.

— Какво имаш да ми кажеш?

— Императорът е назначил нов вицекрал на Кантон. Този вицекрал, Линг, носи императорски едикт за забрана на контрабандата на опиум. Той пристига след две седмици, а след три ще обсади колонията в Кантон. Нито един европеец няма да бъде освободен от Кантон, докато не бъде предаден всичкият опиум.

Струан се изсмя презрително.

— Не ти вярвам.

— Ако опиумът бъде предаден и унищожен, всеки притежател на опиум извън Кантон ще направи състояние — каза Мери.

— Няма да бъде предаден.

— Представи си, че цялата колония бъде взета в залог за опиума. Какво бихте могли да направите? Тук няма военни кораби. Беззащитни сте, нали?

— Да.

— Изпрати кораб до Калкута със заповед да купят опиум — колкото можеш да си позволиш — два месеца, след като Линг пристигне. Ако сведенията ми не са точни, ще имаш достатъчно време да отмениш поръчката.

— Уанг ли ти каза това?

— Каза ми само за вицекраля. Останалото го измислих аз. Исках а си върна дълга към теб.

— Нищо не ми дължиш.

— Никога не са те били.

— Защо не изпрати тайно някой да ми съобщи? Защо ме накара да дойда тук? Да те видя така? Защо ме накара да изживея целия този… този кошмар?

— Исках аз да ти кажа. Сама. Исках още някой освен мен да знае какво представлявам. Ти си единственият мъж, на когото вярвам — каза тя с неочаквана, детинска невинност.

— Ти си луда за връзване.

— Защото обичам да спя с китайци ли?

— Да му се не види! Нима не разбираш какво представляваш?

— Разбирам. Позор за Англия. — Гневът помрачи лицето й, придаде му твърдост и го състари. — Мъжете могат да правят каквото си искат, но не и жените. Мили боже, та как бих могла да легна с европеец? Те не могат да се стърпят да не разкажат на другите и да ме направят за срам пред всички. А така никому не вредя. Освен на себе си може би, но това се случи много отдавна.

— Какво се случи?

— Не е лошо да научиш един факт от живота, тай-пан. Жената се нуждае от мъже точно толкова, колкото мъжът от жени. Защо трябва да се задоволяваме само с един мъж? Защо?

— Откога продължава това?

— Откакто станах на четиринадесет. Не бъди чак толкова шокиран. На колко беше Мей-мей, когато я купи?

— Това е друго.

— За един мъж винаги е друго. — Мери седна пред огледалото и започна да се реши. — Брок тайно преговаря с испанците в Манила за захарната реколта. Той е предложил на Карлос де Силвера десет процента за монопола.

Струан потръпна от ярост. Ако Брок успееше да уреди тоя номер със захарта, щеше да доминира на целия филипински пазар.

— Откъде знаеш?

— Неговият компрадор Цзе Цзин ми каза.

— И той ли е от твоите… клиенти?

— Да.

— Да имаш да ми кажеш още нещо?

— Можеш да спечелиш сто хиляди таела сребро от това, което ти казах.

— Свърши ли?

— Да.

Струан се изправи.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще кажа на брат ти. По-добре да те върне в Англия.

— Остави ме да живея своя живот, тай-пан. Харесва ми да бъда това, което съм, и никога няма да се променя. Никой европеец и съвсем малко китайци знаят, че мога да говоря кантонски и мандарин освен Хорацио, а сега и ти. Но само ти знаеш каква съм всъщност. Обещавам, че ще бъда много, много полезна за теб.

— Извън Азия за теб няма място.

— Азия е моята родина. — Челото й се набразди и погледът й като че омекна. — Моля те, остави нещата, каквито са. Нищо не се е променило. Преди два дена се срещнахме на улицата и ти беше мил и внимателен. Аз съм си същата Мери.

— Не си. И смяташ, че всичко, което ми каза, е нищо?

— Всички имаме много и различни лица. Това е едното ми аз, а другото момиче — сладката, невинна девойка, която бъбри глупости и обожава църквата, клавикорда, пеенето и ръкоделието — също съм аз. Не знам защо, но това е истина. Ти си тай-пан Струан — дявол, контрабандист, принц, убиец, съпруг, прелюбодеец, светец — стотици други хора. Но кой от тях е истинският?

— Няма да кажа на Хорацио. Можеш просто да се върнеш в родината. Ще ти дам парите.

— Имам достатъчно пари да си платя пътуването, тай-пан. Получавам много подаръци. Притежавам тази и съседната къща. И ще замина, когато аз реша и по начин, който сама избера. Моля те, остави ме на съдбата ми, тай-пан. Аз съм това, което съм, и каквото ида направиш, не можеш да ме промениш. Преди време може би щеше да ми помогнеш. Не, това също не е честно. Никой не би могъл да ми помогне. Харесва ми да бъда това, което съм. Заклевам се никога да не се променя. Ще бъда това, което съм. Или тайно, без да знае никой освен ти и аз, или открито. Така че защо да нараняваме другите? Защо да причинявам болка на Хорацио?