Джеймс Клавел - Гай-джин

— Може би ще получим разрешение да отидем там, Малкълм? — попита тя. — До този Йедо?

— Съмнявам се. Защо не попитате г-н Сьоратар?

— Ще го попитам. — Тя забеляза, че мъжът произнесе името правилно, като изпусна „д“, както го бе научила. „Господи“ — помисли си втренчена отново към Токайдо. — Къде свършва този път?

След обезпокоителна пауза Кентърбъри отговори:

— Не знаем. Цялата страна е една загадка и е ясно, че японците искат това да си остане така и че не харесват никого от нас. Наричат ни гай-джин , чужденци. Другата дума е ай-джин , „различен човек“ — не зная каква е разликата, само дето ми казаха, че гай-джин не е дотам учтиво — засмя се той. — И в двата случая те не ни харесват. А ние сме различни… или пък те. — Запали пура със срязани краища. — В края на краищата опазиха Япония затворена по-здраво от миши г… затворена за близо два и половина века, докато Старият вълк Пери не я отвори преди девет години — добави той с възхищение. — Според слуховете Токайдо свършва в голям град, нещо като свещен град, наречен Киото, където живее техният главен свещеник, наречен Микадо — градът бил дотолкова специален и свещен, че както разбрахме, бил забранен за всички, с изключение на няколко избрани японци.

— На дипломатите е позволено да пътуват във вътрешността на страната — намеси се рязко Тайърър. — Споразуменията разрешават това, г-н Кентърбъри.

Търговецът спря, свали бобровия си цилиндър, с който извънредно много се гордееше, избърса челото си и реши, че няма да допусне младежът да наруши добродушното му изражение. „Нахакан млад негоднико с префърцунен глас — помисли си той, — мога да те строша на две, без дори да мръдна.“

— Зависи как тълкувате споразуменията и дали искате да запазите главата си на раменете. Не бих ви съветвал да излизате извън уговорената безопасна зона с радиус от няколко мили независимо какво казват споразуменията — не още и не без полк или дори без два. — Въпреки взетото решение, пълният бюст на девойката под зеленото прилепнало сако го хипнотизираше. Ние сме затворени тук, но това не е чак толкова лошо. Същото е и в нашата колония в Нагасаки, на двеста левги на запад.

— Левги? Не разбирам — каза девойката, прикривайки, че е развеселена и доволна от страстите, които събуждаше у спътниците си. — Обяснете ми!

Тайърър важно заяви:

— Левгата е приблизително три мили, госпожице. — Той беше висок и жилав, бе завършил неотдавна университета и се чувстваше зашеметен от сините й очи и парижката й елегантност. — Какво искахте да кажете, г-н Кентърбъри?

Търговецът откъсна очи от пазвата й.

— Само това, че няма да е много по-добре, когато се отворят другите пристанища. Скоро, съвсем скоро ще трябва така или иначе да сломим и тях, ако наистина ще търгуваме.

Тайърър го изгледа остро.

— Имате предвид война?

— Защо не? За какво са флотите, армиите? Те вършат добра работа в Индия, Китай, навсякъде другаде. Ние сме Британската империя, най-голямата и най-добрата, която някога е имало на земята. Ние сме тук, за да търгуваме, и междувременно можем да им дадем нашите закони и реда на нашата цивилизация. — Кентърбъри погледна през рамо към пътя, раздразнен от царящата там враждебност. — Грозна тълпа, нали, госпожице?

— Mon Dieu. Иска ми се да не ни гледат така втренчено.

— Боя се, че просто трябва да свикнете с това. Навсякъде е все същото. Както г-н Струан казва, в Хонконг е най-зле. Въпреки всичко, г-н Струан — додаде той с внезапно почитание, — не се притеснявам да ви кажа, че тук имаме нужда от свой собствен остров, наша собствена колония, а не гнилата, воняща ивица от една миля по разлагащото се крайбрежие, която е незащитена, удобна за нападение и изнудване във всеки момент; добре, че флотата ни е тук. Трябва да превземем острова точно както вашият дядо е превзел Хонконг, Бог да го благослови.

— Може би ще го направим — отвърна Малкълм Струан уверено, стоплен от спомена за своя прочут праотец, тай-пана Дърк Струан, основателя на тяхната компания и главен основател на колонията преди повече от двайсет години през ’41-ва.

Без да осъзнава какво прави, Кентърбъри измъкна своята манерчица, надигна я и отпи, после обърса уста с опакото на ръката си и отново я прибра.

— Нека продължим. Най-добре е аз да водя, ако трябва, движете се по един в колона. Не обръщайте внимание на японците. Г-н Струан, може би ще яздите до младата госпожица, а вие, г-н Тайърър, пазете отзад. — И явно доволен от себе си, той подкара коня в тръс.