Джеймс Клавел: Търговска къща

Другите двама рязко вдигнаха очи. От 1880 всяка година тай-пановете на „Струан“, „Ротуел-Горнт“ и „Виктория бенк“, въпреки съперничеството помежду им, се срещаха тайно, за да обсъдят въпроси, отнасящи се до бъдещето на Хонконг и Азия.

— Може да се откажат да се съберат толкова рано — каза Аластър.

— Тази сутрин се обадих на всички. Срещата е определена за следващия понеделник в девет вечерта, тук.

— Кой ще представя банката?

— Заместник главният директор Хавъргил — старецът е в Япония, а след това отива на почивка в Англия. — Лицето на Дънрос стана сурово. — Трябва да успея.

— Пол е много свестен — каза Аластър. — Той ще е следващият директор.

— Освен ако не му попреча — каза Дънрос.

— Никога не си харесвал Пол Хавъргил нали, Йан? — намеси се Филип Чен.

— Да. Прекалено тесногръд е, прекалено старомоден и прекалено надут.

— И е настройвал баща ти срещу теб.

— Не това е причината, заради която трябва да си отиде, Филип. Той се е изпречил на пътя на „Ноубъл хаус“. Консервативен е и твърде великодушен към „Ейжън Пропъртис“, а подозирам, че е таен съюзник на „Ротуел-Горнт“.

— Не съм съгласен с теб — каза Аластър.

— Знам. Но ние имаме нужда от пари, за да се разраснем и аз имам намерение да намеря тези пари. Затова смятам да използвам своите двадесет и един процента много добре.

Навън бурята се беше усилила, но те изглежда не я забелязваха.

— Не те съветвам да хвърляш око на „Виктория“ — каза мрачно Филип Чен.

— И аз мисля така — добави Аластър Струан.

— Няма. При положение, че моята банка ми съдейства. — Дънрос се загледа за момент в дъжда. — Между другото, поканил съм и Джейсън Плъм.

— Защо, по дяволите? — попита Струан и вратът му отново почервеня.

— Между нас и неговата „Ейжън Пропъртис“…

— Плъм е в черния списък на Дърк Струан, както ти го наричаш, и е изцяло против нас.

— Ние четиримата имаме най-голямо влияние в Хонконг… — силно иззвъняване на телефона прекъсна Дънрос. Всички погледнаха към апарата.

Аластър Струан каза с горчивина:

— Това е вече твоят телефон, а не моят.

Дънрос вдигна слушалката, послуша малко и каза:

— Не, господин Аластър Струан се оттегли. Аз съм вече тай-пан на „Струан“. Да. Йан Дънрос. Какво пише в телекса?

— Той отново се заслуша. — Да, благодаря ви. Остави слушалката. Най-накрая наруши тишината.

— Обадиха се от офиса ни в Тайпей. „Ластинг Клауд“ е потънал близо до северния бряг на Формоза. Смятат, че е потънал заедно с целия екипаж…

Полицаят, облегнат в единия ъгъл на гишето на информацията следеше високия евроазиатец, без да го гледа. Беше облечен в лек летен костюм, с полицейска вратовръзка и бяла риза. А в ярко осветената сграда на летището беше наистина горещо. Както винаги гъмжеше от шумни китайци. Мъже, жени, деца, бебета. Цял рояк от кантонезци, малко азиатци и неколцина европейци.

— Полицейския началник ли търсите?

Едно от момичетата на информацията му подаде телефонна слушалка.

— Вас търсят, сър — каза тя с очарователна усмивка; бели зъби, тъмна коса, маслиново черни очи, прекрасна златиста кожа.

— Благодаря — отвърна той, отбелязвайки, че е кантонезка и че я вижда за първи път, без да обръща внимание на факта, че зад тази усмивка не се крие нищо друго, освен кантонезка вулгарност.

— Да? — каза той в телефонната слушалка.

— Главен полицай Армстронг? „Янки 2“ току-що кацна. Без закъснение.

— На ръкав 16 ли?

— Да. Ще бъде там след шест минути.

— Благодаря. — Робърт Армстронг се пресегна през плота и остави слушалката. Забеляза дългите крака на момичето, извивката на задника й, доста пристегнат от лъскавия гладък плат на нейния cheong-sam2 2 Типична женска китайска дреха с висока яка. — Б.пр. , който бе и униформа, и за момент се замисли как ли ще е в леглото.

— Как се казваш? — попита той, въпреки че знаеше, че никой китаец не обича да казва името си на полицай.

— Мона Люнг, сър.

— Благодаря ти, Мона Люнг. — Той й кимна, задържа светлосините си очи върху нея и видя как лека тръпка на предчувствие премина през тялото й.

„Майната ти“ — помисли си и насочи вниманието си отново към своята жертва, изненадан, че евроазиатецът Джон Чен стои сам до един от изходите. Както и това, че е нервен. Обикновено Джон Чен бе невъзмутим, но сега непрекъснато поглеждаше ту часовника си, ту таблото за пристигащите самолети.