Петър Бобев - Жрицата на змията

Древните народи може да са се лъгали, но може и да са налучкали нещо в животните, с които са се срещали по-често от нас. В Индия, змията е олицетворение на мъдростта, в древна Елада — на знанието.

Случайно ли е това?

Атлиан прекъсна мислите му:

— Доволна съм.

Той я изгледа смаян.

— От какво?

— От тебе. Че реши да се върнеш.

Боян се засмя.

— Това е тъй естествено! Всеки на мое място ще се върне да потърси другарите си.

— Не всеки. Не и ония двамата, които бутнаха лодката.

Погледът на Боян потъмня.

— Атлиан, как да ти обясня? И сред вас има всякакви хора — добри и лоши. Сред нас също. Случаят ме събра с тях. Не са ми другари. Случайни спътници. Трябваше да те намеря. А не можех сам… Затова…

— Аз те изпитах — рече тя, — като ти зададох въпроса накъде да вървим. Исках да се убедя дали и ти не си като ония двамата — да мислиш само за себе си… Сега разбрах, че не си… Такъв си, какъвто те искам…

Най-сетне пътуването наближи своя край. Змията сви към брега пред Мъртвата гора и положи глава върху сушата. Заловени за ръце, Боян и девойката притичаха по шията й. Атлиан удари с крак в земята. Чудовището раззина челюсти, изфуча, после се наведе, а раздвоеният му език затрептя във въздуха пред лицето на Боян.

Той отстъпи боязливо назад.

— Опознава те — рече тя.

Боян махна с ръка.

— По-добре друг път. Сега бягай! Качи се на гърба му и отплувай надолу! Чакай ме при устието на Скритата река, на същия бряг! Ще те диря там.

Атлиан се усмихна загадъчно, без да отговори. Само удари змията по шията. Невероятно послушно, чудовището се дръпна назад и се скри под водата.

Боян извика:

— Спри я! Как ще тръгнеш без нея?

— Никъде няма да ходя! — отвърна тя. — Оставам с тебе. Ще търсим стария човек. Ако го намерим, ще бягаме заедно. А ако ще загиваме, да загинем пак заедно.

Той я прегърна.

— Това е чудесно! Героично! Но глупаво. Атлиан, послушай ме! Бягай! Чакай ме там, където ти казах! Да бъда спокоен!

— Аз ще ти помогна — каза тя. — Тук аз ще бъда по-полезна от тебе, който не познаваш нито околността, нито града, нито езика. Без мене няма да се справиш с всички опасности. Как ще те чакам там, някъде си, безполезна, без да знам жив ли си, или вече жрецът изтръгва сърцето ти? Не, само това не мога. Не мога да чакам в бездействие.

И той разбра. Пред него стоеше девойка от неговата раса, с тяло и черти като всички други бели девойки, които познаваше — от аудиториите, от кабинетите, от заводите. И въпреки това — различна. Амазонка. Ласкаво нежна като жена, стоманено твърда като истински войн.

Разбра, че тя е права и затова няма да отстъпи. Уважаваше решението й, а не смееше да го приеме. Сърцето му не даваше. Боеше се.

Тя промълви:

— Ако ти не беше избрал този път, аз щях да те отведа надолу, при хората от твоето племе. После щях да се върна, за да спася стария човек… И да умра… Но ти, с твоето решение, запази живота ми… Доказа ми, че Върховния жрец не е прав. Не всички бели са подлеци.

Боян гледаше изумен. Нима всичко е тъй сложно?

Атлиан добави:

— Не знам защо, но чувствувам — трябва да го спася. Трябва да спася тоя стар човек, който цял ден обикаляше града и се вглеждаше във всеки срещнат. Сякаш търсеше някого. Виждах, че е нещастен. Много нещастен.

— Наистина е нещастен — въздъхна Боян. — Загубил всичките си близки. Сам…

Боян изведнъж реши:

— Добре! Да вървим! Може би затова те обичам, защото си такава.

Промъкнаха се до изхода, от който бяха излезли. Вътре остана Доналд Джексън, вътре трябваше да го дирят. Боян посегна да отмести лианите, които закриваха входа, когато Атлиан внезапно го дръпна назад.

Във въздуха проехтяха свистящите звуци на амазонския език.

— Бягай! — извика тя. — Обграждат ни.

И като го хвана за ръка, се спусна към брега.

В същия миг от храстите, от дърветата, от подземието изскочиха цяла тълпа амазонки. Втурнаха се да им отрежат пътя за отстъпление. Във въздуха бръмнаха стрели.

Двамата бегълци стигнаха брега. Нямаха време да викат змията. Преследвачите ги настигаха.

— След мен! — викна Атлиан и се затича обратно.

Вмъкнаха се в най-гъстите храсти. Бодливите клони зашибаха лицата им, но не ги спряха. Затова пък амазонките изостанаха. Лъковете им се заплетоха в гъстата мрежа, забавиха ги.

Археологът и девойката видяха, че вземат преднина. Ето гъсталакът свърши. Напреде им се показа неширока пътека, скрит тунел, прорязан в зелената снага на джунглата. Двамата се втурнаха по него. Изведнъж пътя им пресече пълноводен поток, широк десетина метра. Между двата бряга висеше опънат въжен мост. А във водата, вперил алчни святкащи зеници, дебнеше огромен кайман. От нетърпение той отваряше челюсти, сякаш се прозяваше, и ги затваряше с трясък като чудовищен капан.