Петър Бобев - Отровният пръстен

Нощта настъпваше бързо. Моряците запалваха корабните светлини. От дълбините изплаваше черен мрак като сепийна боя. Какви ли ужасии щяха да се надигнат заедно с него?

Аридей стисна зъби. Каквито опасности да го заплашваха, той беше длъжен да завърши делото си. Сянката на Хефестий вдъхваше сили в измореното му тяло. Щяха да му помогнат и нереидите, дъщерите на морския мъдрец Нерей, честните и благородни девойки които подкрепят смелчаците.

Той улови задното котвено въже, замахна с ножа. Подложено на двойно по-голямо опъване, след като предното не бе устояло, то отстъпи по-лесно. И корабът изведнъж се люшна към брега, сякаш го запрати върху вълните страхотна подводна балиста; подскочи с тарана напред, връхлетя върху неподозиращата триера от втората редица. Опасното острие хлътна мигновено в борда й, издъни го и в трюма нахлу водата. Двата счепкани кораба се завъртяха на място, докато се накъсаха и въжетата на таранираната триера, не издържали двойния товар; после полупотънали, разбитите кораби се понесоха към брега, повлякоха и една миопарона, ведно с която се блъснаха върху скалите, където за няколко минути бяха превърнати на купчина дъски и греди, разлюляна върху прибоя.

Аридей не изчака да види края им, а отново, се гмурна. В тъмнината опипом намери въжето на съседния кораб. Насече го с няколко удара, премина към задната котва. Сряза я и без да погледне как освободената триера ще се нахвърли срещу стоящата зад нея редица, загреба към третия кораб. Вече престана да плува под вода. Беше достатъчно тъмно. Подмятан от огромните вълни, едва устояващ на напора им, той хвана въжето му, заудря с ножа. Но го смени бързо със запасния нож, защото този вече бе изхабен. Не дочака да се скъса съвсем, а отскочи до задната котва. Сряза и нейното въже. Заплува към четвъртата.

Тогава разбра, че триерарсите се бяха опомнили. През воя на бурята долитаха откъслечни команди. Ето, през пролезите се проточиха, както таралеж изправя бодлите си, трите реда весла, които загребаха във водата под такта на хортатора 233 233 хортатор — пом. капитан, командващ гребците. — надзирателя на гребците. После матросите изтеглиха задната котва, притичаха до бака по размятаната палуба и заловиха предната котва. Измъкнаха и нея. В първите мигове изглеждаше, че веслата устояват срещу стихията. Като че ли корабът щеше да поеме напред. Такава беше целта на триерарха 234 234 триерарх — капитан на триера. — да го измъкне в открито море. Ала една по-висока вълна го надигна върху гребена си така, че веслата му се размахаха напразно във въздуха и го понесе назад, стовари го с трясък върху скупчената като подплашено стадо армада.

Водолазът премина към петия кораб и след като обезвреди и него, заплува към следващия. Един подир друг. Премалял от умора, едва удържащ се над водата, той нанасяше удар след удар върху опънатите въжета, а в гърдите му напираше тържествуваща радост. Флотата на Лизимах вече бе смазана, превърната в жалка купчина трески, от която опитваха да се измъкнат няколко оцелели триери и миопарони.

Ето още една триера, която не смееше да се откачи от котвите си. Аридей се отправи към нея. Хвана въжето, за махна с ножа. Ала силите му вече бяха изчерпани. Усети, че пред очите му преминават светливи петна, които заслепиха погледа му. Омаломощен, той увисна, заловен с лява ръка за въжето. Може би изгуби съзнание само за миг. Но тоя миг излезе съдбоносен. Придошлата вълна подхвърли кораба настрана, бордът й блъсна главата му.

Аридей се опомни само за кратко, колкото да разбере, че потъва към дъното. И сякаш не потъваше, а политаше нагоре, към някаква светлина, към която го водеше Хефестий.

Хефестий се усмихваше. Отмъстен…

Меда оздравя изведнъж. Съзнанието й се проясни, престана гаденето в стомаха, уталожиха се болките в цялото й тяло. Усещаше само някаква слабост.

И още щом стана, се запъти при Агатокъл. Донякъде гузен за станалото, той я прие веднага и веднага я отправи към бащиния си стан, с един керван тракийски биги 235 235 бига — тракийска кола с шарен сандък. , отнасящи провизии за войската.

Тръгнаха същия ден. След като излязоха от града и поеха към платото, Меда видя натрупаните по целия бряг отломки от несъществуващата вече флота на Лизимах, сред които се ровеха войници и роби да търсят останките на загиналите, за да ги погребат съгласно обичая. Отдавна беше останал тоя обичай, тачеше го свято и Александър, а подир него и Лизимах. Войниците, безразлично елини или варвари, трябва да бъдат сигурни, че след смъртта им ще бъдат погребана достойно, та да се сражават и умират спокойно.