Астрид Линдгрен - Кале Бломквист живее опасно

— Няма ли да е по-добре да признаете? — попита той меко. — Ние знаем, че сте застреляли Грен. Знаем, че сте изпратили оня шоколад на Ева-Лота Лизандер. Няма ли да е по-добре да прекратим тези дълги разпити и да ми разкажете всичко?

Ала младият мъж отговори отново с много арогантен тон, че няма нищо общо с убийството на Грен, когото изобщо не познава, нито пък е изпращал шоколад на някаква Ева-Лота Лизандер.

И комисарят отново попита защо тогава, за бога, след като има толкова чиста съвест, е тръгнал да бяга, когато полицията се е появила край имението.

Младият мъж започна да обяснява всичко отново, без да крие раздразнението си. Той побягнал, защото децата крещели с пълно гърло, сякаш им е направил нещо. Те очевидно нищо не са разбрали от играта, която е играл на шега с тях. Да, разбира се, че е било глупаво от негова страна да побегне, но господин комисарят сам знае колко е неприятно да бъдеш обвинен, че си причинил нещо на деца. Освен това нали скоро след това е спрял и е изчакал полицията. Може би при играта с децата се е държал малко глупаво, той не отрича това. Малкото момиче му разказало за някакъв лист хартия, карта, която били намерили и той си направил шега, искал да ги изплаши малко. Престорил се, че е враг, който иска тази карта, за да открие заровените съкровища. Да, господин комисарят сам е видял картата и би трябвало да знае, че това е самата истина. Вярно е, както казваха децата, че е насочил револвера срещу тях, но той все пак не беше зареден, любезни господин комисар!

„А къде е все пак револверът“, поиска да узнае комисарят.

Ами да, той също би искал да знае това, понеже револверът бил добър, наследство от баща му. Но едно от децата го изхвърлило от прозореца — наистина човек можеше да си умре от смях, че бяха приели играта толкова сериозно — след това не е виждал оръжието. Някое от другите проклети деца вероятно го е взело, същото дете, което е проболо гумите му.

Криминалният комисар поклати глава.

— Млади човече — рече той, — добре лъжете, но не забравяйте едно нещо. Ева-Лота Лизандер твърди със сигурност, че вие сте мъжът, когото е срещнала край имението няколко минути след като е бил застрелян Грен.

Младият мъж се засмя снизходително.

— Изключително странно — рече той, — изключително странно, че при това обстоятелство тя разговаряше с мен сякаш сме стари приятели и ми разказа за тази карта и тези приятели и какво ли не още. На нея явно й е приятно в компанията на убийци.

Комисарят помълча известно време, после рече:

— Вашата хазяйка ни съобщи, че до неотдавна сте носили мустаци и сте ги обръснали точно един ден след убийството, за да бъдем съвсем точни. Как се получава така?

Младият мъж се втренчи в гладко обръснатото лице на комисаря.

— Нима господин комисарят никога не е правил опит да си пусне мустаци. Човек опитва, а като не му хареса, ги обръсва. Аз обръснах моите, когато ми дотегна. И нямам нищо общо с това, че един беден старец е бил застрелян предния ден.

— Ах, може би трябва да ви кажа — продължи комисарят, — че вчера направихме обиск у дома ви. Най-отзад в гардероба ви висеше зелен габардинен панталон, а вие вероятно знаете, че полицията от четиринадесет дни издирва „мъжа със зеления габардинен панталон“?

Бледият млад човек срещу него стана малко по-блед, но отвърна все тъй арогантно:

— Готов съм да ви посоча най-малко пет човека от моите познати, които имат зелен габардинен панталон. Освен това не съм чувал да има забрана за притежаване на зелени габардинени панталони.

Комисарят поклати глава още веднъж.

— Млади човече — въздъхна той, — как издържате това!

Но младият човек издържа. Той издържа да лъже толкова дълго, че комисарят почти загуби търпението, с което беше известен в националната полиция. Големият Клас беше издялан от здраво дърво. Да, забележително съвпадение беше, че той наистина се казваше Клас. Ева-Лота го беше кръстила съвсем вярно.

Драматичните събития в имението отново предизвикаха срив във Войната на розите. Страхът отново обзе майките. Децата отново получиха строги указания да си стоят вкъщи. Пък и самите те бяха толкова изплашени от случилото се, че не изпитваха особено желание за приключения.

Седнали в градината на пекаря, Червените и Белите рози си припомняха отново и отново ужасните минути в прерията. А Кале отново и отново получаваше хвалби за хладнокръвието си, защото в миг на изключително присъствие на духа той беше измислил историята с „естествените потребности“! Той знаеше, че червените са наоколо, беше ги видял да се крият из храстите. Затова изтича при тях колкото се може по-бързо и им даде кратката недвусмислена заповед: