Ерик Найт - Ласи

Джо погледна баща си право в очите. Изпъна рамене и отговори високо и ясно:

— Да, татко.

Баща му кимна и пое дълбоко въздух. После вдигна ръка и откопча дебелия си кожен колан.

Джо го наблюдаваше безмълвно. Голяма беше изненадата му, когато майката изведнъж се намеси.

— Ти няма да направиш това, Сам — извика тя. — Не искам да го правиш.

Тя се втурна между момчето и баща му. Джо никога не я беше виждал такава. Майка му стоеше и гледаше татко му право в очите. След малко се обърна рязко към него.

— Хайде, Джо, марш в леглото! Бързо се качвай горе!

Джо се подчини, но когато тръгна към стълбата, видя как майка му отново се обърна към баща му и чу ясно думите й:

— Има неща, които първо трябва да бъдат казани. И аз ще ги кажа сега и тук, защото намирам, че е дошло времето някой да ги каже.

Двамата останаха неподвижни, а когато на път към стълбището Джо мина покрай майка си, тя го потупа по рамото и му се усмихна с обич. Даже притисна главата му към гърдите си, макар и за миг, после с нежен жест го побутна напред. Докато се изкачваше, той се чудеше как става така, че понякога възрастните показват разбиране, точно когато децата им имат нужда от него.

На следващата сутрин никой не спомена дори дума за случилото се, докато бащата на Джо седеше на масата за закуска.

Джо си спомни, че родителите му бяха разговаряли дълго, след като го изпратиха да спи. Спомни си как се събуди и чу гласовете им. В солидно построената къщичка не се разбираше нито дума: до него долитаха само гласове — този на майката — настойчив и упорит, и на баща му — дълбок, гръмовит и търпелив.

Когато баща му закуси и излезе, майката каза:

— Джо, обещах на баща ти да поговоря с теб.

Джо сведе поглед към масата и зачака.

— Знаеш, че постъпи неправилно, момче, нали?

— Да, мамо, съжалявам.

— Знам, но това, че съжаляваш за нещо, което вече се е случило, сега не може да помогне, Джо. Много е важно да го разбереш. Не бива да тревожиш баща си. Не и в тези трудни времена. Просто не бива, разбираш ли?

Майката седеше до масата и гледаше Джо в лицето. Но погледът й сякаш минаваше през него и се рееше някъде много надалеч.

— Виждаш ли, Джо, нещата вече не са както по-рано. Твоят баща, ами, той има да мисли за много неща, особено при сегашното положение. Ти си вече голямо момче, на дванадесет години — и трябва да се опиташ да гледаш на живота като възрастен. Точно сега е много трудно да се намери всичко необходимо за едно домакинство. Трябват ни много пари, за да гледаме куче, нали знаеш от каква храна имат нужда кучетата. Ласи имаше добър… даже много добър апетит, а както стоят нещата днес, ние не можем да храним прилично едно куче. Разбираш ли сега?

Джо кимна. Все пак не разбираше изцяло. Само ако възрастните можеха да видят нещата с неговите очи. Много му се искаше да каже това, но не го направи. Майка му го потупа по рамото и го помилва с чистата си, бяла и закръглена ръка; това беше ръката, която месеше хляба, която се движеше толкова сръчно, когато плетеше чорапи, и в която иглата просто танцуваше при кърпенето.

— Така е добре, Джо.

Лицето й се разведри.

— Може би един ден положението ще се промени и времената ще станат както по-рано. И тогава първата ни работа ще бъде да си купим едно красиво малко куче, нали?

Джо не знаеше защо, но изведнъж овесената каша заседна в гърлото му.

— Не, аз не искам друго куче! — извика той. — Никога! Нямам нужда от друго куче.

Нещо напираше в гърдите му и го караше да добави: „Искам само Ласи“.

Но по някакъв начин той усети, че с това ще причини болка на майка си. Затова грабна шапката си и изскочи навън. Хукна надолу по улицата, сред многото други деца, които бързаха за училище.

Беше точно така, както каза майка му. Нещата не бяха както по-рано. Джо го усещаше с всеки изминал ден. Първо, Ласи повече не се появи пред училището — очевидно пазачът на кучкарника най-после беше намерил начин да я задържи. Беше я заобиколил с препятствия, които дори тя не можеше да преодолее.

Всеки ден, когато излизаше от училище, Джо преживяваше един дълъг миг на радостно очакване, очите му се стрелваха към мястото, където обикновено седеше Ласи. Но тя вече не се появи.

По време на часовете момчето се опитваше да се съсредоточи в уроците си, но мислите му непрекъснато се връщаха към Ласи. Трябваше да се пребори със спомените си. Един ден взе решение, че няма да я чака, че никога вече няма да я търси с очи на излизане от училище. Но колкото и твърдо да го беше решил, погледът му неволно се насочваше към мястото пред портата, и това ставаше всеки следобед, когато прекосяваше широкия двор на излизане от училище.