Хенрик Сенкевич - Стас и Нели

Сред такива грижи минаваха един след друг дните. Все по-жадно и безмилостно слънцето изпиваше влагата и живота от земята. Тревите се свиха и изсъхнаха до такава степен, че се чупеха под краката на антилопите, а пробягващите, макар и малобройни стада вдигаха облаци прах. Ала пътешествениците попаднаха още веднъж на рекичка, която познаха отдалеч по дългите редици дървета, израснали край брега. Негрите хукнаха в надпревара към дърветата и като стигнаха до брега, налягаха в плътни редици, потопиха глави и пиеха толкова жадно, че спряха едва когато крокодил захапа един от тях за ръката. Останалите се хвърлиха да спасяват другаря си и за миг измъкнаха от водата противното влечуго, което обаче не искаше да пусне ръката, макар да му отваряха челюстите с копия и ножове. С него се справи Кинг, който постави отгоре му крак и го сплеска така лесно сякаш беше гнила гъба.

Когато хората уталожиха жаждата си, Стас заповяда да направят, на плитката вода кръгла ограда от високи бамбукови пръти само с един вход откъм брега, за да може Нели да се изкъпе при пълна безопасност. Отгоре на това той постави на входа Кинг. Къпането освежи много момичето, а почивката му възвърна донякъде силите.

За голяма радост на целия керван и на Нели „бвана кубва“ реши да останат при водата два дни. При тази вест настроението на хората се поправи и те веднага забравиха за преживените трудности. След като се наспаха и нахраниха, някои негри започнаха да скитат между дърветата край реката и да търсят палми, които раждат диви фурми и така наречените „сълзи на Хиоб“1, от които правят гердани. Няколко души се върнаха в лагера преди залез слънце и донесоха някакви квадратни бели предмети, в които Стас позна своите собствени хвърчила:

Едно от тези хвърчила носеше номер седем, което показваше, че е пуснато още от планината „Линде“, т. е.-когато децата пуснаха от онова място .няколко десетки хвърчила. Това необикновено много зарадва и окуражи Стас.

— Не очаквах — каза .той на Нели, — че хвърчилата могат да прелетят такова разстояние. Бях сигурен, че ще останат по върховете на Карамойо и ги пуснах само за всеки случай. Но сега виждам, че вятърът може да ги отнесе до-където си иска и се надявам, че тези, които изпратихме от планините около БасаНарок и сега по пътя, ще долетят чак до океана.

— Сигурно ще долетят — отвърна Нели.

— Дай .боже! — потвърди момчето; като си мислеше за опасностите и трудностите при по-нататъшното пътуване.

Керванът тръгна от речицата на третия ден, вземайки в кожените мехове големи запаси вода. Преди да настъпи вечерта, те отново навлязоха в изгоряла от слънцето местност в която не растяха дори акации, а на някои места земята

——

1 Хиеб — библейска личност. — Б.

пр.

беше гола като харман. Само тук-таме срещаха пасифлори с хлътнали в земята дънери, които приличаха на чудовищни тикви с диаметър, стигащ до два лакътя. От тези грамадни топки израстваха тънки като конец лиани, който пълзяха по земята и покриваха огромна повърхност, образувайки толкова непроходим гъсталак, че дори на мишките им беше трудно да минават през него. Но въпреки красивия зелен цвят на тези растения, които приличаха на европейската бодлива зеленика, те имаха толкова много бодли, че не можеха да послужат за храна нито на Кинг, нито на конете. Пасеше ги само магарето, и то много предпазливо.

Но имаше случаи да изминават по няколко английски мили и да не видят нищо друго, освен бодлива къса трева и ниски растения, подобни на безсмъртниче1, които се чупеха само от едно докосване. След първото нощуване през целия следващ ден от небето се сипеше истинска жар. Въздухът трептеше като в Либийската пустиня. На небето нямаше нито едно облаче. Земята беше заляна от обилна светлина, всичко изглеждаше бяло и никакъв глас, дори никакво жужене на насекоми не нарушаваше тази гробна, наситена със злокобен блясък тишина.

Хората плуваха в пот. Понякога трупаха на куп денковете със сушено месо и щитовете, за да намерят под тях мъничко сянка. Стас даде нареждане да се пести водата, но негрите са като деца, които не мислят за утрешния ден. Накрая трябваше да поставят стража при носачите на водните запаси и да се дели вода на всекиго поотделно. Кали се занимаваше с тази работа много добросъвестно, но тя му отнемаше твърде много време и забавяше похода, а наред с това и намирането на някакъв нов водопой. Отгоре на всичко самбурите се оплакваха, че Вахима получават повече вода, а Вахима — че самбурите. Последните започнаха да заплашват, че ще се върнат, но Стас им заяви, че Фару ще заповяда да им отрежат главите, а сам нареди на своите въоръжени с ремйнгтони стрелци да излязат и да не пускат никого.