Вилхелм Хауф - Приказки

— Ей, дявол го взел, така се зарадвах! Тъпа работа! А си мислех, че си умрял!

— Рано или късно, все ще стане! — рекъл Малкия, като стрелкал отровни погледи нагоре към брат си.

А той им заговорил с гръмовит глас:

— От този час нататък всичките ни роднински връзки са прекъснати. Добре чух радостните ви залпове, но да знаете, че аз съм наредил в двора пет полски оръдия и съм ги напълнил догоре във ваша чест. Бягайте надалеч или ще усетите как се гърми в Хиршберг.

Двамата не изчакали да им се повтаря, защото видели, че Куно не се шегува. Запрепускали кой от кой по-бързо надолу по склона, а брат им изстрелял един снаряд, който профучал над главите им, така че в миг и двамата направили дълбок и почтителен поклон. Но той искал само да ги сплаши, а не да ги нарани.

— Ти изобщо защо стреля? — попитал сърдито Малкия Шалк брат си.

— Глупак, стрелях, защото чух теб. Не почнах аз, попитай майка! — отвърнал Волф. — Ти стреля пръв и ни докара тоя позор, дребен нахалнико!

Малкия не му останал длъжник, върнал му обидата и щом стигнали рибното езеро, вече си разменяли от най-хубавите ругатни, останали им в наследство от Тъмния облак на Цолерн. Накрая се разделили смразени като врагове.

Един ден след това Куно написал завещанието си и госпожа Фелдхаймерин рекла на отчето:

— Мога да се хвана на бас, че това, което написа, не ще зарадва артилеристите.

Колкото и да била любопитна и да настоявала да научи от любимеца си повече за завещанието му, той не й открил нищо. Добрата женица така и не го узнала, защото година по-късно се поминала. Нито мехлемите, нито лечебните отвари могли да й помогнат, защото я повалили деветдесет и осемте й години — старостта, която отвежда дори и най-здравия човек в гроба. Граф Куно наредил да й устроят погребение, подобаващо по-скоро на майка, отколкото на бедна жена и след това се почувствал много по-самотен, още повече че не след дълго отец Йозеф последвал госпожа Фелдхаймерин.

Но това не траело дълго — благородният Куно се поминал едва на двайсет и осмата си година. Зли уста разправяли, че Малкия Шалк го отровил.

Както и да е, няколко часа след кончината му в Цолерн и Шалксберг се чул отново тътена на топовете заедно с двайсет и пет изстрела.

— Този път не му се размина — рекъл Шалк, когато двамата братя се срещнали по пътя.

— Да — отвърнал Волф, — но аз съм си приготвил пушката, в случай че отново възкръсне и ни наругае от прозореца както онзи път. Тя ще го укроти и ще го накара да се държи любезно.

Докато яздели към замъка, към тях се присъединил един непознат ездач със свитата си. Близнаците си помислили, че навярно е приятел на брат им и иде да помогне за погребението. Затова направили опечалени физиономии и пред него започнали да възхваляват починалия и да оплакват ранната му кончина, а Малкия Шалк успял дори да пусне няколко крокодилски сълзи. Но конникът не им отвръщал нищо, а яздел тихомълком редом с тях нагоре.

— Така, а сега нека се разположим удобно, донеси вино, винарю, но да е от най-доброто! — викнал Волф, щом слязъл от коня.

Заизкачвали се по извитите стълби към салона, но немият ездач ги следвал и там и когато близнаците се разположили нашироко около масата, той извадил от елека си един сребърник и го хвърлил на масата така, че той се претърколил и иззвънтял.

— Така, ето ви наследството. Точно колкото заслужавате — един еленов гулден — рекъл непознатият.

Двамата братя се спогледали учудено, засмели се и го попитали какво иска да каже с това.

А конникът извадил един подпечатан по всички правила пергамент, в който Смотания Куно бил описал всичките нападки, отправяни му от братята приживе и в края заявявал волята си, че след смъртта му цялото му наследство и имущество, с изключение на бижутата на блажената му майка, трябвало да се продаде на Вюртемберг, и то за един жалък еленов гулден! А с бижутата трябвало да се издигне приют за бедни в град Балинген.

Братята отново се смаяли, но този път не им било никак до смях, само стискали зъби, защото срещу Вюртемберг не можели нищо да предприемат. Така загубили хубав имот, гори, ниви, града Балинген и дори рибното езеро, а наследили само един нищо и никакъв еленов гулден.

Волф го мушнал сърдито в елека си, не казал нито „да“, нито „не“, нахлупил баретата си на главата, минал навъсен покрай вюртембергския комисар, без да се сбогува, после се метнал на коня си и препуснал към Цолерн.

Когато на другата сутрин майка му започнала да го измъчва с упреците си, че са проиграли имота и бижутата на брат си, Волф поел към отсрещната страна на хълма, при Шалк в Шалксбург.