Вилхелм Хауф - Приказки

Когато се качили горе, студентът ги помолил да стъпват по-леко, отключил вратата си и им махнал да влязат при него.

— Вече няма никакво съмнение — рекъл той — иска да ни предаде. Не забелязахте ли колко беше притеснена, като ни пращеше по леглата? Не искаше по никакъв начин да останем будни. Сигурно си мисли, че ще си легнем и така ще я улесним още повече.

— Но не мислите ли, че все още не е късно да избягаме? — попитал Феликс. По-възможно е да се спасим в гората, отколкото тук в стаята.

— И тези прозорци са с решетки — възкликнал студентът, след като напразно се опитал да извади една от железните пръчки. — Ако искаме да избягаме, имаме само един изход — през външната врата. Но не вярвам да ни пуснат.

— Може да опитаме — рекъл коларят. — Аз ще пробвам да стигна до двора. Ако няма пречки, ще се върна и ще ви изведа.

Останалите се съгласили с предложението му. Коларят си свалил обувките и се промъкнал на пръсти към стълбата, а другарите му останали да се ослушват страхливо горе в стаята.

Тъкмо когато безпрепятствено, незабелязан от никого, стигнал до половината от стълбата и заобиколил някакъв стълб, ненадейно насреща му изскочил един страшен дог, стоварил лапите си на раменете му и право в лицето му оголил два реда дълги остри зъби. Коларят не посмял да шавне, защото и при най-малкото движение ужасното куче щяло да го захапе за гърлото. То започнало да вие и да лае и прислужникът и жената веднага излезли със свещи в ръце.

— Накъде сте се запътили? Какво желаете? — викнала жената.

— Трябва да си взема нещо от двуколката — отвърнал коларят, целият треперещ като лист, защото през отворената врата на стаята забелязал черните, подозрителни лица на мъже с пушки в ръцете.

— Можехте да ни кажете за това по-рано — сърдито рекла жената.

— Фасан, дръпни се! Заключи портите, Якоб, и светни на човека да отиде при колата си.

Кучето отдръпнало ужасната си муцуна и лапи от раменете на каруцаря и отново легнало на стълбите, а прислужникът изпълнил каквото му заръчали.

Не можело да става и дума за бягство. Но като се размислил какво да вземе от двуколката си, коларят се сетил за половинка восъчни свещи, които трябвало да закара до най-близкия град. „Угарката от свещ горе няма да изкара и четвърт час — помислил си той. — А ще ни е нужна светлина.“

Взел тогава той две свещи от двуколката, мушнал ги в ръкава на палтото си и нарочно го извадил пред прислужника, като казал, че ще се завива с него през нощта.

После стигнал до стаята си без произшествия. Разказал на другарите си за голямото куче, което лежало като страж до стълбите, за мъжете, които мярнал, за всички средства, с които стопаните вардели пътниците да не избягат, и приключил разказа си с въздишка:

— Няма да преживеем тази нощ.

— Не вярвам — възразил му студентът. — Не смятам тези хора за толкова глупави, че да отнемат живота на четирима души заради дребния кяр, който ще изкарат от нас. Но не бива да се отбраняваме. Моята загуба ще е най-голяма — конят ми вече е в техните ръце, а платих за него петдесет дуката едва преди четири седмици. Кесията и дрехите си ще дам доброволно, защото животът ми, в края на краищата, е по-скъп от всичко това.

— Лесно ви е да говорите — обадил се коларят. — Тези неща, които може да загубите, не се набавят трудно, но аз съм разсилният на Ашафенбург и карам в колата си какви ли не стоки. В конюшнята пък са два хубави жребеца, които са единствената ми собственост.

— Не ми се вярва да ви посегнат — отбелязал златарят. — Ограбването на разсилен би предизвикало голяма шумотевица. Но заставам зад това, което казва господинът — предпочитам да харижа всичко, което имам, и да им дам дума, че никога не ще ги издам, нито ще се оплача от тях, отколкото заради нищожното си имущество да се опълча на хора, въоръжени с пушки и пищови.

Докато той говорел, коларят извадил свещите. Закрепил ги на масата и ги запалил.

— За Бога, нека потърпим и да видим какво ще ни сполети — рекъл той. — Да седнем отново заедно и да прогоним съня, като си разказваме истории.

— Добре — отвърнал студентът. — И защото аз бях на ред, мисля сега да ви разкажа Легендата за студеното сърце…

Който пътува из Швабия, не бива да пропуска да се отбие в Шварцвалд — не заради дърветата, макар че не навсякъде може да се види такава необятна гора от красиви стройни ели, извисили връх чак до небето, а заради хората, които се различават значително от всички други наоколо.