Вилхелм Хауф - Приказки

— Да изпием или да проиграем наследството си? — попитал го той.

— По-добре да го изпием — рекъл Шалк, — защото така и двамата не ще загубим. Хайде да идем в Балинген и да излезем пред хората, ей така, напук, нищо че позорно загубихме градчето.

— В „Агнето“ имат такова червено вино, че по-хубаво не пие дори и кралят — добавил Волф.

И ето че двамата се запътили към „Агнето“. Попитали колко струва кана вино и пили дотогава, докато не изчерпали еленовия гулден. Тогава Волф се изправил, извадил от елека си сребърника със скачащия елен, хвърлил го на масата и рекъл:

— Ето си ви вашия гулден, сигурно така е правилно.

Кръчмарят взел гулдена, погледнал го от едната, погледнал го от другата страна и като се засмял, рекъл:

— Да, ако не беше еленов гулден — добре, но вчера вечерта пристигна глашатаят от Щутгарт и днес сутринта извести от името на графа на Вюртемберг, на когото принадлежи вече градът, че тези гулдени са се обезценили. Дайте ми други пари!

Двамата братя се спогледали пребледнели.

— Плащай! — рекъл единият.

— Нямаш ли никакви пари? — попитал другият.

Накратко, задлъжнели на кръчмаря на „Агнето“ в Балинген с гулден.

Тръгнали си умълчани и умислени, но като стигнали на кръстопътя, от който се тръгвало вдясно към Цолерн, а в вляво към Шалксберг, Шалк рекъл:

— А сега какво? Оказва се, че наследихме по-малко от съвсем нищо. А освен това виното беше лошо.

— Така е — отвърнал брат му. — Каквото предрече госпожа Фелдхаймерин все пак се сбъдна — „Ще видите какво ще остане от наследството му, има, няма един еленов гулден!“. Ето че не ни стигна дори за кана вино.

— Знам! — рекъл оня от Шалксбург.

— Тъпа работа! — добавил другият от Цолерн и потеглил към замъка си, озлобен от себе си и от света.

— Това е сагата за еленовия гулден — завършил ковачът — и сигурно се опира на действителен случай. Стопанинът на Дюрванген, което не е далеч от трите замъка, я е разказал на най-добрия ми приятел, който като водач често кръстосва швабските плата и все се отбива в Дюрванген.

Гостите на странноприемницата заръкопляскали на ковача.

— Какво ли не научава човек, докато скита по широкия свят — възкликнал коларят. — Сега се радвам, че не си изгубихме времето в игра на карти. Това е много по-интересно. А историята запомних така добре, че утре мога да я разкажа на другарите си съвсем точно, без да променя и дума.

— А аз — обадил се студентът, — докато разказвахте, се сетих за една история.

— О, разкажете я, разкажете я! — помолили го ковачът и Феликс.

— Добре — отвърнал студентът, — дали сега или по-късно ще ми дойде редът, е все едно. Просто искам да споделя какво чух веднъж. Това, което ще ви разкажа, се е случило наистина.

Той се настанил удобно и тъкмо щял да започне разказа си, когато стопанката на странноприемницата сложила хурката си настрана и се приближила към гостите.

— Господа, вече е време да си лягате — рекла тя. — Удари девет часа, утре също е ден.

— Ами тогава си лягай — възкликнал студентът, — дай ни още една бутилка вино и няма да те задържаме повече.

— Дума да не става — отвърнала ядосано кръчмарката. — Докато има хора в кръчмата, стопанката и прислужникът са длъжни да останат. С две думи, господа, разотивайте се по стаите си. Хайде, не ми досаждайте. Гуляите при нас са до девет.

— Какво говорите, стопанке — учудено рекъл ковачът. — Какво ще ви пречим, ако седим тук, докато вие спите? Ние сме почтени хора и няма да изнесем нищо, нито пък ще си тръгнем, без да сме си уредили сметката. Но да се държат така с нас не бих позволил в нито една странноприемница.

Жената го стрелнала сърдито с поглед:

— Да не мислите, че заради някакъв си ненормален занаятчия или бродяга, от който ще изкарам дванайсет кройцера, ще наруша правилника? За последен път ви казвам, че не търпя подобни нередности.

Ковачът искал да й възрази още нещо, но студентът го изгледал многозначително и смигнал на другите.

— Добре — казал. — Щом стопанката казва, нека да се прибираме по стаите си. Но е добре да имаме по някоя свещ, за да си светим в тъмното.

— С това не мога да ви услужа — троснато му отвърнала кръчмарката. — Другите ще успеят да намерят пътя, а на вас тази угарка ще ви свърши работа.

Младежът взел угарката от свещта, без да каже нищо, и се изправил. Другите го последвали, а занаятчиите взели торбите си, за да ги занесат в стаята си, и тръгнали след студента, който им светил по стълбата.