Вилхелм Хауф - Приказки

— Даром е само смъртта, майко! — възразил й през смях синът. — И ако е истина, че бижутата струват колкото един замък, няма да оглупеем дотам, че да ти ги накичим по врата. Нека Куно само да хвърли топа, слизаме долу, делим каквото има и аз продавам дела си. Ако ми предложиш повече от евреина, бижутата ще са твои.

Докато разговаряли, стигнали до портата на замъка и графинята едва удържала гнева си, защото граф Куно вече минавал по подвижния мост.

Щом забелязал мащехата и братята си, той спрял коня, слязъл и ги поздравил учтиво. Защото, макар и да му били причинили много страдания, той си помислил, че са му братя, а майка им, макар и зла жена, била любима на баща му.

— Колко хубаво, че синът ми е дошъл да ни види — рекла графинята с умилкващ се глас и подкупваща усмивка.

— Как сте там, в Хиршберг? Посвикнахте ли? А сте се сдобили и с носилка? И то каква — царица не би се срамувала да пътува в нея. Сигурно няма дълго да липсва и господарка, която да обикаля с нея страната.

— Още не съм се замислил за това, уважаема госпожо — отвърнал Куно. — Но съм дошъл с носилката да си взема дружина.

— Само колко сте добър и загрижен за нас.

— Нали вече отец Йозеф, нашият свещеник, не може да се придвижва на кон — без да се притесни от думите й, продължил Куно, — ще го взема с мен. Мисля да остане да живее при мен — та нали ми беше учител. А и така се разбрахме, когато си тръгвах от Цолерн. И старата госпожа Фелдхаймерин мисля да заведа долу, в замъка. Мили Боже! Тя стана на сто години, а на времето спаси живота ми, когато за първи път излязох да яздя с достопочтения си баща. Стаи при мен в Хиршберг — колкото искаш, нека там да издъхне.

Като изрекъл това, Куно пресякъл двора и отишъл да доведе кръстника си, дворцовия свещеник.

Юнкер 17 17 Млад рицар благородник. (ист.) Волф прехапал устни от яд, а Малкия Шалк високо се изсмял и рекъл:

— Какво ще ми дадете за коня, който получих като армаган? Братче Волф, дай да го разменим за рицарските ти доспехи. Ха-ха-ха! Щял да вземе кръстника и старата вещица при себе си? Ама че хубава двойка! До обяд ще учи гръцки при свещеника, а следобед ще взема уроци по вещерско изкуство при госпожа Фелдхаймерин. Ама че щури работи прави този смотан Куно!

— Какъв нахалник! — отвърнала графинята. — Не е за смях, Малък Шалк. Той срами цялата фамилия и заради него ще се червим пред всички, като се разчуе, че е дошъл да отведе старата вещица Фелдхаймерин в разкошна носилка, теглена на всичко отгоре от мулета, и че ще я прибере да живее при себе си. По това се е метнал на майка си, тя бе така нахална да прикотква болни и какви ли не никакъвци. Ах, ако знаеше баща му, би се обърнал в гроба!

— Да, и би рекъл „Знам! Тъпа работа!“

— Но той наистина не се шегува! Ето че се задава със стареца и не се срамува да го води под ръка! — с ужас възкликнала графинята. — Елате, не искам да го срещам повече.

Те се отдалечили, а Куно придружил възрастния си учител до моста и му помогнал да се качи в носилката.

Като стигнал подножието на планината, той спрял пред къщурката на госпожа Фелдхаймерин, която го очаквала, наредила до чемширената си тояжка вързоп, пълен с разни шишенца и съдинки с отвари и какви ли не пособия.

Съвсем не станало както предвидила злонамерената графиня фон Цолерн. Хората от околията не се изненадали на постъпката на рицаря Куно, похвалили го дори, задето решил да внесе радост в последните дни от живота на госпожа Фелдхаймерин, а заради това, че прибрал в замъка си стария отец Йозеф, започнали да го прославят като Божи човек.

Единствените, които му се сърдели и злословели зад гърба му, били неговите братя и графинята. Но с лошото отношение към брат си те навредили само на себе си, защото си навлекли хорската неприязън. Като възмездие плъзнала мълвата, че близнаците никак не се разбират с майка си, съжителстват в непрестанни разпри и все гледат да си причинят един на друг някаква злина.

Граф Куно фон Цолерн-Хиршберг на няколко пъти опитвал да се помири с братята си, защото не можел да търпи да минават край крепостта му и да не го заговарят, да го срещат по гората и полетата и да го поздравяват по-хладно и от чужденци. Но усилията му в повечето случаи не само че отивали напразно, но дори предизвиквали подигравките им.

Един ден той намислил средство, с което се надявал да спечели сърцата на братята си, защото знаел, че са стиснати и алчни.

Някъде по средата между трите замъка се намирало езерце, което се падало в имота на Куно. В него се въдели най-хубавите щуки и най-хубавите шарани в цялата околност и разочарованието на братята, които били страстни рибари, от това, че баща им е забравил да им препише езерцето, било голямо. Близнаците били твърде горди, за да си позволят да ловят риба без знанието на Куно, а и не желаели да го молят за позволение.