Вилхелм Хауф - Приказки

— Дарете ме с един еленов гулден! — смирено помолила жената.

— Тъпа работа! — викнал графът и й подхвърлил към дървото няколко пфенига.

— Не — настоявала старата жена, — един еленов гулден ще ми свърши добра работа.

— Какъв еленов гулден! Та ти не струваш толкова! — разпалил се графът — Дай бързо детето или ще насъскам кучетата срещу теб!

— Така ли? Значи не струвам колкото еленов гулден? — отвърнала старицата с подигравателен смях. — Е, ще се разбере кое от вашето наследство струва колкото еленов гулден, а пфенигите задръжте за себе си.

Като казала това, старата жена подхвърлила на графа трите медени монети така умело, че и трите попаднали точно в кожената кесия на графа, която още била в ръката му.

Няколко минути той стоял онемял, смаян от чудната й сръчност, но накрая почудата му прераснала в гняв. Грабнал пушката си, освободил спусъка й и я насочил към старицата. А в това време тя съвсем спокойно гушкала и целувала малкия, като го държала отпреде си така, че ако графът реши да стреля, куршумът да улучи първо него.

— Ама че добро, хрисимо момченце си ти — говорела тя на детето. — Остани такова и нищо няма да ти липсва.

После го пуснала и се заканила с пръст на графа:

— Цолерн, Цолерн, запомнете, че ми дължите един еленов гулден! — викнала му тя и без да обръща внимание на ругатните на графа, като се подпирала на бастунчето си, изчезнала в гората. А Конрад, оръженосецът, слязъл разтреперан от коня си, качил детето на седлото, метнал се зад него и препуснал след повелителя си нагоре към замъка.

Това бил първият и последният път, когато Тъмния облак на Цолерн взел синчето си на езда. Заради това, че то се разревало и разпищяло, когато конете преминали в тръст, графът сметнал, че е мекушаво момче, не хранел вече големи надежди за него и го срещал с нежелание. Всеки път, щом детето, което обичало баща си от все сърце, идвало при коленете му да му се порадва, той го отпъждал с ръка и казвал: „Знам! Тъпа работа!“

Дотогава Госпожа Хедвиг изтърпявала всички мрачни настроения на съпруга си, но това недружелюбно отношение към невинното дете я наранявало дълбоко. На няколко пъти се разболявала, потресена от суровите наказания, които побеснелият граф налагал на малкия заради някакво дребно провинение и най-накрая починала в най-хубавите си години. Прислугата й и хората от цялата околност плакали горко за нея, но най-силна била скръбта на сина й.

Оттогава графът съвсем охладнял към момчето. Поверил възпитанието му изцяло на бавачката и свещеника си и не му обръщал особено внимание, още повече че не след дълго се оженил повторно за една богата госпожица, която след година го дарила с близнаци, двамина графове.

Куно най-много обичал да ходи на разходка при старата женица, която на времето му спасила живота. Тя всеки път му разказвала надълго и широко за починалата му майка и затова колко добрини била видяла от нея. Слугите и прислужниците често предупреждавали момчето да не ходи толкова често при госпожа Фелдхаймерин — така се наричала старицата, и го убеждавали, че тя била просто една вещица. Но малкият не се страхувал, защото свещеникът го учел, че не съществуват вещици и че приказките, че някои жени можели да омагьосват и да летят на ръжен към Брокен 14 14 Брокен — най-високият връх на планината Харц, където според германските легенди се събирали вещици и дяволи в нощта срещу 1 май на св. Валпургия (Валпургиева нощ) и се опитвали да попречат на идването на пролетта. , били измислица. Е, имало у нея разни неща, които той не можел да проумее — спомнял си много добре за трите пфенига, които хвърлила така умело в кесията на баща му; признавал също способността й да приготвя какви ли не изкусни мехлеми и отвари, с които лекувала хора и добитък. Ала не вярвал на хората, че имала магьоснически тиган на времето, от който, щом го окачела над огъня, се извивала страшна гръмотевична буря. От госпожа Фелдхаймерин младият граф се научил да приготвя конски илачи, цяр срещу бяс, стръв за риба и разни други полезни неща.

Скоро тя се превърнала в единствената му дружинка, защото бавачката му умряла, а мащехата му нехаела за него.

Когато и братята му поотраснали, животът на Куно станал още по-тъжен. Те имали късмета да не паднат от коня при първата си езда и затова Тъмния облак на Цолерн ги сметнал за разумни и способни момчета. Обичал ги много силно, излизал с тях всеки ден на езда и ги учел на всичко, от което той самият разбирал. Ала те не усвоили много добри неща. Тъй като самият той не можел ни да чете, ни да пише, не намирал за нужно чудесните му момчета да си губят времето с учение. Затова пък едва десетгодишни близнаците умеели да ругаят ужасно като баща си, заяждали се с всекиго и се държали един с друг като куче и котка. Съюзявали се единствено когато трябвало да погодят някакъв номер на Куно.