Вилхелм Хауф - Приказки

На младия господин му се щяло в този момент да препуска през открита долина, в която да се чувства сигурен; ковачът си мечтаел да го пазят дванайсетина от неговите яки другари, стиснали по една сопа в здравите си ръце; Феликс, златарят, се кахърял повече за бижутата на благодетелката си, отколкото за живота си. А коларят, като изпуснал замислено няколко кълба дим от лулата си, рекъл тихо:

— Господа! Нека не им позволяваме да ни нападнат поне докато спим. Що се отнася до мен, ако имам дружина, мога да остана буден през цялата нощ.

— Съгласен съм! — Аз също — възкликнали останалите. — Аз също не бих могъл да заспя — добавил младият господин.

— Е, тогава нека да правим нещо, което ще ни държи будни — рекъл коларят. — Мисля, че тъй като сме точно четирима, можем да поиграем на карти. Така няма да ни се приспи и и ще си запълним времето.

— Аз не играя на карти — отвърнал младият господин, затова няма да мога да остана задълго.

— А аз изобщо не познавам картите — рекъл Феликс.

— Какво да правим тогава, щом няма да играем — попитал ковачът. — Да пеем? Не става, а и бихме привлекли пасмината. Да си казваме гатанки и поговорки? И това няма да трае дълго. Знаете ли? Какво ще кажете, ако започнем да си разказваме истории? Забавни или сериозни, истински или измислени, те ще ни държат будни и ще запълнят времето ни както играта на карти.

— Ако започнете вие, нямам нищо против — отвърнал младият господин с усмивка. — Вие, занаятчиите, пътувате из всички провинции и имате какво да разкажете, защото всеки град си има своите легенди и приказки.

— Да, вярно е, човек научава какво ли не — отвърнал ковачът. — За сметка на това вие, господата, залягате над книгите, където пише за всякакви чудни неща. Вие сигурно знаете по-мъдри и по-хубави истории от нас, простите занаятчии. Както личи по всичко, вие сте или студент, или учен.

— Учен не съм — отвърнал господинът, като се засмял. — Но съм студент и се прибирам в родния си край за ваканцията. Но това, което е написано в книгите ни, не е така добро за разказване като това, което вие чувате оттук, оттам. Затова, ако на другите им се слуша, не се бавете, а започвайте да разказвате.

— Хубавите истории слагам по-горе дори от играта на карти — рекъл коларят. — Понякога карам съвсем бавно по най-лошите селски пътища само за да слушам някого, който върви редом с мен и ми разказва нещо интересно. И в лошо време съм качвал хора в двуколката си, при условие че ми разкажат нещо. А имам един приятел, който ми е много драг, заради това, че умее седем часа подред да разправя истории.

— И аз съм така — обадил се златарят. Душа давам за разкази, а майсторът ми във Вюрцбург се видя принуден да ми забрани книгите, защото премного четях и заради тях занемарявах работата си. Затова занимай ни с нещо хубаво, ковачо, знам, че ако почнеш, до съмване няма да свършиш — толкова много истории знаеш.

Ковачът отпил от чашата си, за да се подкрепи за разказа, и подхванал сагата за еленовия гулден.

В Горна Швабия и до ден днешен се издигат стените на най-величествената нявга крепост в околността — Хохенцолерн. Тя се извисява на заоблен, но стръмен планински връх, от чиито непристъпни висоти се открива просторна гледка надалеч в равнината.

Оттам, откъдето се виждала крепостта, а и още по-отдалеч храбрият Цолеров 13 13 Zoller (нем.) — германска династия. Някои пруски крале и германски императори носят това име. род будел страхопочитание у хората, а славата на името му се разнасяла по цялата немска земя.

Преди стотици години, мисля, дори още преди изнамирането на барута, в тази крепост живеел един Цолер, който бил особняк по природа. Не бил голям душманин за народа си, нито живеел в непрестанна свада със съседите си, ала въпреки това никой не дръзвал да се изпречи на пътя му, за да не се натъкне на мрачния му поглед, навъсеното му чело и неприветливия му нрав. Освен прислугата му малцина го били чували да разговаря нормално като другите хора, защото обикновено когато някой го срещнел да препуска в равнината, свалял бързо шапката си за поздрав, заставал чинно и му виквал: „Добър вечер, господин графе, какво хубаво време е днес, нали?“, той отвръщал: „Тъпа работа!“ или „Знам.“

Но ако не угодели на него или на конете му, ако някой селяк запречел в дефилето пътя му с двуколката си, така че да не може бързо да го заобиколи с арапа си, гневът на графа се изливал подобно мълниеносен облак в порой от ругатни. Но никой не бил чувал той да вдигне ръка на селяк. Въпреки това в цялата околия бил известен като „Тъмния облак на Цолерн“.