Вилхелм Хауф - Приказки

Тъмния облак на Цолерн имал жена, която представлявала пълната му противоположност — като майски ден умеела да очарова хората с благия си и приятен характер. Случвало се често с мили думи или с топлия си поглед да помири мъжа си с хора, засегнати от грубостта му.

На сиромасите помагала с каквото можела и нито летен зной, нито зимна виелица можели да й попречат да слезе по стръмния склон, за да навести бедни люде или болни дечица. Случело ли се тогава из пътя да я срещне графът, той само измърморвал сърдито: „Тъпа работа! Знам.“

Някоя друга жена би се постреснала или смутила от мрачния му нрав. Или би си казала, да речем: „Какво ме интересуват бедните хора, щом мъжът ми е безразличен към тях?“. Друга от гордост или обезсърчение би охладняла в чувствата си към студения съпруг, но не и госпожа Хедвиг фон Цолерн.

Тя все още милеела за него както в началото. Често прокарвала хубавата си бяла ръка по смуглото му чело, за да изглади бръчките му, обичала го и го почитала. И когато година и един ден след сватбата небето я дарило с младия граф, обичта й не намаляла, независимо от всичките нежни майчини грижи, с които обгръщала синчето си. Изминали три години, а граф Цолерн виждал сина си само в неделя след обяд, когато бавачката му го довеждала. Тогава се втренчвал в детето, измърморвал нещо под носа си и после й го връщал обратно.

Когато малкият се научил да казва „татко“, възнаградил бавачката с един гулден, а на сина си дори не се усмихнал.

На третия му рожден ден графът наредил за първи път да му облекат панталонки и да го издокарат с дрехи от кадифе и коприна. После заповядал да доведат врания му ат и още един хубав кон, взел детето на ръце и като подрънквал с шпорите си, заслизал надолу по извитата стълба.

Като видяла това, госпожа Хедвиг се смаяла. Обикновено нямала навика да пита графа къде отива и кога ще се върне, но този път загрижеността за детето й я накарала да се обади.

— Ще излизате ли, господин графе? — попитала тя.

Но той не й отвърнал.

— А защо вземате Куно с вас? Той ще ходи с мен на разходка.

— Знам — отвърнал Тъмния облак на Цолерн и продължил нататък.

Като стигнал до двора, качил детето на седлото и завързал крачето му здраво с една кърпа за единия кон, а той самият се метнал на врания и препуснал към крепостната порта, като държал юздата от коня на сина си.

Изглежда, в началото на детето му доставяло голямо удоволствие да язди заедно с баща си надолу по склона. То пляскало с ръце, смеело се и подръпвало коня за гривата, защото му се искало да тича още по-бързо. Графът му се радвал и на няколко пъти му подвиквал:

— От теб може да излезе юнак!

Но когато пристигнали в равнината и вместо равен ход графът продължил нататък в тръст, малкият загубил ума и дума. Първо съвсем плахо замолил баща си да язди по-бавно, но когато графът, наместо да го послуша, пришпорил коня и от силния вятър горкият Куно едва не останал без дъх, той заплакал тихичко, а като не можел повече да изтрае, ревнал с все сили.

„Знам! Тъпа работа! — захванал пак своята бащата. — За първи път се качва на кон и вече наду гайдата! Млъквай или…!“

И тъкмо мислел да го окуражи с някоя по-дръзка дума, когато изведнъж конят му се изправил на задните си крака. Юздата на другия кон паднала от ръката му, той се помъчил да овладее своя и когато най-сетне можал да го успокои, страхливо се заозъртал за детето си, но видял конят му да препуска към крепостта без ездач.

И както инак бил и твърд, и мрачен човек, при тази гледка сърцето на графа се свило от болка. Бил сигурен, че детето му лежи стъпкано някъде по пътя. От мъка заскубал брадата си и заридал. Но колкото и назад да се връщал, никъде не могъл да намери и следа от момчето. И тъкмо си представял как подплашеният кон е метнал момченцето в някой ров с вода край пътя, когато чул зад себе си детско гласче да го вика по име. Обърнал се веднага и — що да види? Недалеч от пътя под едно дърво стояла една старица и люлеела малкия на ръце.

— Как попадна детето у теб, стара вещице? — креснал й ядосано графът. — Веднага го доведи при мен!

— Не бързайте толкова, ваша милост! — засмяла се грозната старица. — Инак може и вие да пострадате с тоз напет жребец! Питате как съм се добрала до малкия юнкер. Конят му препускаше подплашен и той висеше от него, завързан за крачето, а косите му почти се опираха в земята. Тогава го улових в престилката си.

— Знам! — викнал сърдито господарят на Цолерн. — Дай ми го сега. Няма как да сляза от коня, защото е побеснял и може да го ритне.