Ектор Мало - Без дом

— Реми.

— Ти ми беше писала…

— Е, да, но не беше истина, тъй като…

— А! Не било истина, не било истина.

Той пристъпи няколко крачки към мене с дигната тояга и аз неволно се отдръпнах.

Какво бях сторил? Каква ми беше вината? Защо ме посрещна така, когато отивах при него да го целуна?

Нямах време да си отговоря на всички тия въпроси, които се въртяха в объркания ми ум.

— Виждам, че се готвите за Заговезни — каза той. — Това е добре, защото съм много гладен. Какво имаш за вечеря?

— Правех палачинки.

— Виждам много добре. Но няма да нахраниш с палачинки човек, който е изминал пеш десет левги път.

— Нямам нищо. Не те очаквахме.

— Как нищо? Нищо за вечеря?

Той се огледа наоколо.

— Ето масло.

Той дигна очи към тавана, към мястото, дето окачвахме някога сланината, но куката отдавна беше празна и сега на гредата висяха само няколко връзки чесън и лук.

— Ето лук — каза той, като свали една връзка с тоягата си. — Четири-пет глави лук, бучка масло и ще имаме хубава чорба. Махни палачинката и ни опържи лук в тигана.

Да махне палачинката от тигана! Мама Барберен нищо не възрази. Напротив, побърза да изпълни желанието на мъжа си, а той седна на пейката в къта край огнището.

Не посмях да напусна мястото, където ме прикова тоягата, и опрян на масата, го гледах.

Той беше мъж на около петдесет години, с грубо лице и суров вид; главата му беше наведена надясно от раната, която бе получил, и този недъг го правеше още по-страшен.

Мама Барберен сложи пак тигана на огъня.

— С толкова малко масло ли ще ни правиш чорба? — попита той.

Тогава сам взе паницата, дето беше маслото, и изсипа цялата буца в тигана.

Нямаше вече масло, значи нямаше да има и палачинки.

Всеки друг път това нещастие навярно би ме засегнало дълбоко, но аз не мислех вече за палачинките, нито за бухтите и единствената мисъл, която се бе загнездила в ума ми, беше, че този човек, така груб наглед, е мой баща.

„Баща ми, баща ми!“ — ето думите, които си повтарях неволно.

Никога не се бях опитвал да си обясня по-точно какво всъщност е бащата и някак несъзнателно мислех, че е майка с дебел глас. Но като гледах този, който дойде изневиделица, изпитвах болезнен страх.

Поисках да го целуна, а той ме отблъсна с тоягата си. Защо? Мама Барберен никога не ме отблъскваше, когато отивах да я целуна; напротив, целуваше ме и ме притискаше към себе си.

— Вместо да стоиш като пън — ми каза той, — сложи чиниите на масата.

Побързах да се подчиня. Чорбата беше готова. Мама Барберен я сипа в чиниите.

Тогава той стана от пейката до огнището, седна край масата и почна да яде, като само от време на време се спираше, за да ме погледне.

Бях толкова смутен, така неспокоен, че не можех да ям, и също го поглеждах, но крадешком, като свеждах очи, щом срещнех неговите.

— Винаги ли яде толкова малко? — попита той изведнъж, като ме посочи с лъжицата си.

— А, не! Добре се храни.

— Толкова по-зле! Поне да не ядеше!

Разбира се, на мене не ми се говореше, пък и на мама Барберен никак не й беше до разговори. Тя шеташе насам-натам около масата и внимателно прислужваше на мъжа си.

— Значи не си гладен, а? — каза ми той.

— Не.

— Тогава върви си лягай и гледай да заспиш веднага, иначе ще се разсърдя.

Мама Барберен ми хвърли поглед, който означаваше да се подчиня, без да възразявам. Но тази препоръка беше излишна, тъй като и през ум не ми минаваше да се противя.

Както бива в много селски къщи, нашата кухня ни служеше и за спалня. Край огнището се намираше всичко необходимо за яденето: масата, нощвите, шкафът, а на другия край — покъщнината за спане; в единия кът — леглото на мама Барберен, а насреща — моето, в нещо като долап със завеса от червено платно.

Побързах да се съблека и да си легна, но сън не ми идваше.

Не се спи по заповед. Човек спи, защото му се спи, и то когато е спокоен.

А на мене не ми се спеше и не бях спокоен.

Напротив, страшно се измъчвах и при това бях много нещастен. Нали този човек беше мой баща! Защо тогава се отнасяше така грубо с мен?

Прилепил се о стената, аз се мъчех да прогоня тези мисли и да заспя, както ми беше заповядал. Но не можех. Сънят не идваше — никога не се бях чувствувал по-разсънен.

След известно време, не мога да кажа колко, чух, че някой се приближава към леглото ми.

По бавната, провлечена и тежка походка веднага познах, че не е мама Барберен.

Горещ дъх лъхна косите ми.

— Спиш ли? — попита сподавен глас.