Ектор Мало: Без дом

— Мини отзад и я подкарай — каза ми търговецът, като ми подаде камшика, който висеше на шията му.

— О, не така — каза мама Барберен.

И като хвана кравата за повода, почна да й говори нежно:

— Хайде, миличка, ела, ела.

И Червенушка не се противи повече. Като излезе на пътя, търговецът я върза зад колата и тя трябваше по неволя да върви след коня.

Влязохме си вкъщи. Но още дълго чувахме мученето на кравата.

Нямаше вече мляко, нямаше масло. Сутрин — парче хляб; вечер — картофи със сол.

Заговезни дойдоха скоро след като продадохме Червенушка; миналата година на Заговезни мама Барберен ме беше нагостила с палачинки и бухти и аз ядох толкова много, толкова много, че тя остана извънредно доволна.

Но тогава си имахме Червенушка, която ни беше Дала мляко, да замесим тестото, и масло за тигана.

„Няма вече Червенушка, няма вече мляко, няма масло, няма Заговезни“ — си казах тъжно аз.

Но мама Барберен ми беше приготвила изненада. Макар и да не обичаше да взема назаем, тя бе поискала от една съседка чаша мляко, от друга — бучка масло, и когато се прибрах по обяд, я сварих да сипва брашно в голям пръстен гювеч.

— Я! Брашно! — казах аз, като се приближих до нея.

— Да — усмихна се тя, — брашно, мой малък Реми, хубаво пшеничено брашно. Ето виж как хубаво мирише.

Ако смеех, бих попитал за какво й е това брашно, но тъкмо защото много ми се искаше да узная това, не смеех да заговоря. И после, от друга страна, не исках да спомена, че зная, че е Заговезни, за да не огорча мама Барберен.

— Какво се прави от брашното? — погледна ме тя.

— Хляб.

— А друго?

— Каша.

— А друго?

— Ами… Не зная.

— Не, знаеш, знаеш. Но си добро момче и не смееш да кажеш. Знаеш, че днес е Заговезни и се ядат палачинки и бухти. Но знаеш също, че нямаме нито масло, ни мляко, и не смееш да споменеш за това. Така ли е?

— О! Мамо Барберен!

— Предвиждах това и се погрижих да прекараш приятни Заговезни. Погледни в нощвите.

Подигнах бързо капака и видях млякото, маслото, яйца и три ябълки.

— Подай ми яйцата — каза тя — и докато ги счупя, обели ябълките.

Докато режех ябълките на резени, тя счупи яйцата в брашното и почна да замесва всичко, като сегиз-тогиз сипваше отгоре лъжица мляко.

Като замеси тестото, мама Барберен сложи гювеча върху топлата пепел; оставаше само да мръкне, защо то на вечеря щяхме да ядем палачинките и бухтите.

За да бъда откровен, трябва да призная, че денят ми се видя дълъг и че неведнъж отивах да подигам кърпата, с която бе покрит гювечът.

— Ще изстине тестото — казваше мама Барберен — и няма да втаса добре.

Но то втасваше добре и тук-там се понадигаха шупли, нещо като мехурчета, които се пукаха на повърхността. От цялото тесто, което втасваше, се носеше приятна миризма на яйца и мляко.

— Начупи съчки — ми каза тя. — Трябва ни хубав, силен огън, без дим.

Най-после запалихме свещта.

— Сложи дърва в огъня — ми каза мама Барберен.

Не беше необходимо да ми повтаря думите, които очаквах с такова нетърпение. Скоро в огнището лумна ярък пламък и трептящата му светлина изпълни кухнята.

Тогава мама Барберен откачи от стената тигана и го сложи на пламъка.

— Подай ми маслото.

Тя взе с върха на ножа бучка масло, голяма колкото дребен орех, и я сложи в тигана, където тя почна да се топи и да пращи.

Ах, хубавата миризма наистина дразнеше небцето ни, и то много по-приятно, тъй като отдавна я бяхме забравили!

Весела беше и песента от пращенето и съскането на маслото.

Ала колкото и да бях унесен в тая песен, стори ми се, че чувам стъпки на двора.

Кой ли можеше да ни безпокои по това време? Някоя съседка, навярно да иска огън.

Но тази мисъл ми щукна из ума, тъй като мама Барберен, която бе потопила голямата лъжица в гювеча, изливаше бяло тесто в тигана и не беше време да мисля за други неща.

Една тояга тропна на прага и изведнъж вратата грубо се отвори.

— Кой е там? — попита мама Барберен, без да се обръща.

Беше влязъл един мъж и на пламъка, който го осветяваше целия, видях, че е облечен в бяла блуза и държи дебела тояга в ръка.

— Угощение ли има тук? Не се стеснявайте — каза той грубо.

— Божичко! — извика мама Барберен, като сложи бързо тигана на пода. — Ти ли си, Жером?

После ме хвана за лакътя и ме бутна към мъжа, който се беше спрял на прага:

— Това е баща ти.

Приближих се да го целуна, но той ме спря с върха на тоягата си:

— Кой е този?