Ектор Мало - Без дом

Макар че нашето угощение не беше от тези, които предразполагат към речи, стори ми се, че е дошъл моментът да отправя няколко думи към другарите си. Смятах се, разбира се, за техен началник, но не мислех, че стоя много по-високо от тях, за да бъда освободен от задължението да им съобщя в какво тежко положение се намирахме.

Капи навярно бе отгатнал моето намерение, защото впери в мене големите си умни и любещи очи.

— Да, приятелю Капи — започнах аз, — да, приятели Долче, Зербино и Добродушко, да, мои скъпи другари, имам да ви съобщя лоша вест: нашият господар ни е отнет за два месеца.

— Ау! — изскимтя Капи.

— Това е много неприятно за него, а също и за нас. Живеехме благодарение на него и докато го няма, ще изпаднем в ужасно положение. Нямаме пари.

При тази дума, която знаеше отлично, Капи се изправи на задните си лапи и започна да обикаля в кръг, сякаш събираше пари от „почитаемата публика“.

— Да даваме представления ли искаш? — продължих аз. — Съветът, разбира се, е добър, но ще имаме ли събирания? Там е въпросът. Ако не успеем, предупреждавам ви, че цялото ни състояние е само три су. Значи ще трябва да гладуваме. При тези обстоятелства, надявам се, че ще разберете трудността на положението, ще вложите целия си ум в служба на общото благо. Искам от вас послушание, въздържаност и смелост. Да сплотим редовете си и разчитайте на мене, както аз разчитам на вас.

Не смея да твърдя, че моите другари разбраха цялата красота на моята случайна реч, но те положително почувствуваха главните мисли. Те знаеха по отсъствието на нашия господар, че се е случило нещо сериозно и чакаха от мене обяснение. Ако не разбраха всичко, което им казах, бяха попе доволни от обноската ми към тях и изразиха своето задоволство с вниманието си.

Като казвам внимание, говоря само за кучетата, защото за Добродушко беше невъзможно да се съсредоточи дълго време върху едно и също нещо. През първата част на моята реч той ме слуша с израз на най-живо любопитство. Но след двадесетина думи скочи на дървото, което ни пазеше сянка, и започна да се забавлява — люлееше се, като се мяташе от клон на клон. Ако Капи ми беше нанесъл такава обида, положително щях да се засегна, но от Добродушко можеше да се очаква всичко. Той беше лекомислен, празна глава, пък и в края на краищата беше напълно естествено да му се прииска да се позабавлява малко.

Признавам, че и аз на драго сърце бих постъпил като него и бих се полюлял с удоволствие. Но важността и достойнството на моята служба не ми позволяваха вече такива развлечения.

Подир кратка почивка дадох знак за тръгване. Трябваше да спечелим за пренощуване или поне за утрешната закуска, ако, както беше вероятно, спестим, като нощуваме на открито.

След като вървяхме около един час, съгледахме някакво село, което ми се видя удобно, за да изпълня намеренията си.

Отдалече то изглеждаше доста бедно и следователно сборът щеше да бъде много оскъден, но нямаше защо да се отчайвам от това. Не бях придирчив по отношение на сбора, а си и казвах, че колкото по-малко е селото, толкова по-малка е вероятността да срещнем там полицаи.

Приготвих артистите си и в колкото се може по-добър ред влязохме в селото. За съжаление липсваше ни флейтата на Виталис и неговата внушителна външност, която като външността на полкови барабанчик начело на полка винаги привличаше погледите. Не бях висок и с изразително лице като него. Напротив, бях много дребен, слабичък и на лицето ми навярно бе изписана повече уплаха, отколкото самоувереност.

Както вървяхме, поглеждах наляво и надясно, за да видя какво впечатление правехме. Слабо. Хората дигаха глава, после я навеждаха и никой не тръгваше подире ни.

Като стигнахме на един малък площад, сред който имаше чешма, засенчена от платани, взех арфата и засвирих валс. Музиката беше весела, пръстите ми се движеха леко, но на сърцето ми беше тежко и ми се струваше, че нося на плещите си много тежък товар.

Казах на Зербино и на Долче да играят валс. Те веднага ме послушаха и започнаха да се въртят в такт.

Но никой не се помръдна да дойде да ни погледа, а по праговете на къщите виждах жени, които плетяха или разговаряха.

Продължих да свиря. Зербино и Долче продължиха да играят.

Може би някой щеше да се реши да се приближи към нас. Дойдеше ли един, щеше да дойде и друг, щяха да се съберат десет, двадесет души.

Но напразно свирех, Зербино и Долче напразно се въртяха. Хората не идваха. Дори не ни поглеждаха вече.