Ектор Мало - Без дом

Стопанинът стоеше на вратата, за да ме следи.

Бързах да изляза от града, защото кучетата ми нямаха намордници. Какво щях да отговоря, ако ме срещнеше някой полицай? Че нямам пари да им купя намордници ли? Това беше самата истина, защото, като си преброих парите, в джоба ми оставаха само единадесет су, а те не бяха достатъчни за такава покупка. Нямаше ли да арестува и мене? Господарят ми в затвора, аз също — какво щеше да стане с кучетата и с Добродушко? Станал бях директор на трупа, глава на семейство, аз, детето без семейство, и съзнавах своята отговорност.

Както вървяхме бързо, кучетата дигаха глава към мене и ме поглеждаха така, че нямаше нужда от думи, за да ги разбера — бяха гладни.

Добродушко, който седеше отзад, на раницата, от време на време ми дръпваше ухото, за да ме накара да се обърна към него. Тогава си търкаше корема с движение, не по-малко изразително от погледа на кучетата.

И аз можех да говоря за глада си, защото не бях ял повече от тях, но каква полза?

Моите единадесет су не можеха да ни стигнат за обед и вечеря. Трябваше да се задоволим само с едно ядене — по средата на деня, — за да хване място за две.

Странноприемницата, в която живеехме и отдето ни изгониха, се намираше в предградието Сен Мишел, на пътя за Монпелие, и, разбира се, аз тръгнах по тоя път.

В бързината да избягам от град, където можех да срещна полицаи, нямах време да се запитам накъде водят пътищата. Исках само да ме отведат далече от Тулуза — за другото ме беше малко грижа. Безразлично ми беше в кой край ще отида — навсякъде щяха да ни искат пари за храна и за пренощуване. Пък и въпросът за преспиването не беше много важен. Беше топло и можехме да спим на открито, на завет под някой храст или край някоя стена.

Но храната?

Мисля, че вървяхме близо два часа, без да посмея да се спра — кучетата ме гледаха все по-умолително и по-умолително, а Добродушко ми дърпаше ухото и си търкаше все по-силно корема.

Най-после реших, че сме достатъчно далеч от Тулуза и няма от какво да се боим или поне, че мога да кажа, че ще сложа намордници на кучетата утре, ако поискат да направя това, и влязох в първата хлебарница, която ми се изпречи на пътя.

Поисках ливра 6 6 Ливра — половин кг. Б.пр. и половина хляб.

— Вземете един хляб от две ливри — ми каза хлебарката. — За вашата менажерия няма да е много. Трябва добре да ги храните, горките животни!

Разбира се, един хляб от две ливри не беше много за нас, защото, като изключим Добродушко, който ядеше малко, на всеки се падаше само по половин ливра, но беше много за кесията ми.

Хлябът тогава струваше пет су ливрата и ако вземех две ливри, трябваше да платя десет су, така че от моите единадесет су щяха да ми останат пет сантима.

Не намерих за разумно да си позволя такава голяма разточителност, преди да съм обезпечил утрешния ден. Ако купех само ливра и половина хляб, за което трябваше да заплатя седем су и три сантима, за утре щяха да ми останат три су и два сантима, с други думи — колкото да не умрем от глад, докато ни се удаде случай да спечелим някоя пара.

Бърже пресметнах и казах на хлебарката колкото може по-уверено, че ливра и половина хляб ми са напълно достатъчни, и я помолих да не ми реже повече.

— Добре, добре — отвърна тя.

И от един хубав хляб от шест ливри, който положително бихме изяли цял-целеничък, тя ми отряза, колкото исках, и го сложи на везните, като ги чукна леко.

— Малко повечко — каза тя, — за два сантима.

И прибра моите осем су в чекмеджето си.

Виждал съм доста хора да се отказват от сантимите, които им връщат, защото не им трябвали. Аз не бих се отказал от двата сантима, които тя ми дължеше. Но не посмях да си ги поискам и излязох, без да кажа нито дума, стиснал здраво хляба под мишница.

Кучетата скачаха радостни около мене, а Добродушко ми дърпаше косите и леко скимтеше.

Не отидохме много далече.

При първото дърво край пътя опрях арфата на дънера му и се излегнах на тревата. Кучетата насядаха срещу мене — Капи в средата, Долче от едната му страна, Зербино от другата. Добродушко, който не беше уморен, остана прав, за да бъде готов да грабне залците, които му харесат.

Не беше лесно да се раздели хлябът. Нарязах го, доколкото можех, на пет равни части и за да не се пилее хлябът, раздадох го на малки резени. Всеки получи поред своя дял, сякаш се хранехме на бака.

Добродушко, който ядеше по-малко от нас, се чувствуваше най-облагодетелствуван — той беше сит, а ние бяхме още гладни. Взех три парчета от неговия хляб и ги скътах в раницата, за да ги дам по-късно на кучетата. После, тъй като оставаха още три парчета, всеки от нас получи по едно. То беше същевременно и нашата добавка, и сладкото ни.