Ектор Мало - Без дом

Но този път имаше повече работа, тъй като разните знаци, необходими за нотиране на музиката, имат по-сложни съчетания от азбуката.

За да не ми тежи на джобовете, той използува и двете страни на дървените квадратчета и след като начерта и на двете по пет черти, които представляваха петолинието, написа на едната страна ключа сол, а на другата ключа фа . После, когато всичко беше готово, започнаха уроците и трябва да призная, че те бяха още по-мъчни от уроците по четене. Неведнъж Виталис, толкова търпелив с кучетата, се отчайваше от мене.

— С животните се въздържам, защото зная, че са животни — викаше той, — но ти ще ме умориш!

И той дигаше театрално ръце към небето, после ги отпускаше изведнъж и пляскаше силно бедрата си. Добродушко, който повтаряше с удоволствие всичко, което му се виждаше смешно, беше научил това движение и понеже присъствуваше почти винаги на моите уроци, доядяваше ме, като го виждах как и той дига ръце към небето и пляска по бедрата си, когато се запънех.

— И Добродушко ти се подиграва! — викаше Виталис.

Ако смеех, бих му възразил, че Добродушко се подиграва не само с ученика, а и с учителя, но за щастие уважението и някакъв необясним страх не ми позволяваха да отговарям така. Казвах си го само тихичко, когато Добродушко пляскаше с ръце и се кривеше, и това намаляваше донякъде обидата.

Най-после първите стъпки бяха направени с повече или по-малко труд и аз със задоволство изпях един солфеж 4 4 Солфеж — упражнение за пеене. Б.пр. , написан от Виталис на листче хартия.

Този ден той не отпусна с плясък ръце, а ме потупа приятелски по двете страни и заяви, че ако продължавам така, навярно ще стана добър певец.

Разбира се, тези уроци не траяха един ден, а седмици, месеци джобовете ми бяха постоянно пълни с моите малки дървени квадратчета.

Всъщност аз не учех редовно като дете, което ходи на училище, а само когато моят господар ми предаваше уроци през свободното си време.

Трябваше всеки ден да извървяваме по-дълъг или по-къс път, според това, на какво разстояние се намираха селищата едно от друго, трябваше да даваме представления навсякъде, където имаше изгледи да съберем малко пари, трябваше да се репетира с кучетата и с господин Добродушко, трябваше сами да си готвим обеда и вечерята и едва след всичко това можеше да се мисли за четене или за ноти, най-често през време на почивка под някое дърво или върху купчина камъни, дето моравата или пътят ми служеха за маса, на която редях дървените си квадратчета.

Това образование не приличаше никак на образованието, което получават толкова деца, които нямат никаква друга работа и все пак се оплакват, че нямат време да си пишат домашните. Но трябва да кажа, че има нещо много по-важно от времето, което се употребява за работа, то е усърдието, което се влага. Не времето, което прекарваме над урока, ни кара да запомним този урок, а желанието ни да го научим.

За щастие аз бях способен да напрягам волята си, без да се увличам много често от заобикалящите ме развлечения. Какво щях да науча, ако можех да работя само в стая, запушил уши с двете си ръце, забил поглед в книгата като някои ученици? Нищо, защото нямахме стая, за да се затворим в нея, а като вървяхме по дългите пътища, трябваше да гледаме пред краката си при честата опасност да забия нос в земята. И все пак научих нещо, а същевременно се научих и да вървя продължително, което беше не по-малко полезно от уроците на Виталис. Бях доста хилаво дете, когато живеех с мама Барберен, и начинът, по който говореха за мене, е достатъчно доказателство за това: „градско дете“ — казваше Барберен, „ръцете и краката му са тънички“ — бе казал Виталис. При господаря си, като живеех на открито и водех неговия суров живот, ръцете и краката ми заякнаха, гърдите ми се развиха, кожата ми загрубя и можех да понасям, без да се разболея, студ и пек, слънце и дъжд, мъки, лишения и умора.

Това каляване беше от голяма полза за мене. То ми помогна да устоявам на тежките и жестоки удари, които се струпваха неведнъж върху мене през моята младост.

Изминахме голяма част от Южна Франция: Оверн, Вьоле, Виваре, Керси, Руерг, Севените, Лангедок. Пътувахме по най-обикновен начин: вървяхме право пред нас, наслуки, а зърнехме ли някое село, което отдалече не ни изглеждаше много бедно, подготвяхме се да влезем тържествено в него. Аз приготвях кучетата, сресвах Долче, обличах Зербино, залепвах пластир на окото на Капи, за да може да играе ролята на стар войник. Накрая принуждавах Добродушко да надене генералския си мундир. Но това беше най-трудната част от моята задача, защото маймунката, която много добре знаеше, че за нея това обличане е встъпление към работа, се бранеше с всички сили и измисляше най-смешни хитрини, за да ми попречи да я облека. Тогава виках на помощ Капи и той със своята бдителност, със своя усет и със своята хитрост почти винаги успяваше да се справи с дяволиите на маймунката.