Ектор Мало - Без дом

Това, което той наричаше „прекрасна комедия“, беше в действителност пантомима, с други думи, пиеса, която се играе с движения, а не с думи. И не можеше да бъде другояче, тъй като двамата главни изпълнители, Добродушко и Капи, не знаеха да говорят, а третият — самият аз — не беше в състояние да каже две свързани думи.

Но за да бъде играта на артистите по-лесно разбираема, Виталис казваше по няколко думи, които подготвяха положенията в пиесата и ги обясняваха.

Така, като свиреше тихичко военен марш, той възвести влизането на господин Добродушко, английски генерал, спечелил чин и състояние в Индия. До този ден единствен слуга на господин Добродушко е бил Капи, но той искаше да му прислужва вече човек, тъй като неговите средства му позволяваха тоя разкош: животните достатъчно са били роби на хората, време беше това да се промени.

В очакване на тоя слуга генерал Добродушко се разхождаше насам-нататък и пушеше пура. Да бяхте видели само как пускаше дима в лицето на зрителите!

Генералът губеше търпение, почваше да върти опулени очи, като че ей сега ще се разсърди, хапеше устни и тупаше с крак по земята.

При третото тупане с крак Капи трябваше да ме изведе на сцената.

Ако бях забравил ролята си, кучето щеше да ми я припомни. В определеното време то ми подаде ръка и ме въведе при генерала.

Като ме видя, той дигна отчаяно ръце. Как? Това ли беше слугата, който му предлагаха? После дойде и ме разгледа внимателно, завъртя се около мене и дигна рамене. Лицето му беше толкова смешно, че всички прихнаха да се смеят — разбраха, че ме смята за кръгъл глупак, а това беше мнението и на зрителите.

Пиесата, разбира се, бе построена така, че да покаже всестранно моята глупост. Във всяка сцена вършех нова безсмислица, докато господин Добродушко, напротив, намираше случай да блесне със своя ум и своята сръчност.

След като дълго ме разглежда, генералът ме съжали и нареди да ми сложат закуска.

— Генералът мисли, че като се нахрани, момчето ще поумнее малко — обясняваше Виталис. — Ще видим.

И аз седнах на една масичка, на която беше сложен прибор със салфетка върху чинията.

Какво да правя с тая салфетка? Капи ми даваше знак, че трябва да си послужа с нея. Но как?

След като я повъртях, дадох си вид, че се секна в нея.

Генералът се запревива от смях, а Капи падна по гръб с лапите нагоре, повален от глупостта ми.

Като видях, че съм сбъркал, заразглеждах отново салфетката и се чудех как да я употребя.

Най-после ми дойде наум: навих салфетката и си я вързах като връзка.

Генералът пак се разсмя. Капи пак падна. И така продължи, докато разгневеният генерал ме дръпна от стола, седна на моето място и изяде закуската, която беше определена за мене.

Ах, генералът знаеше да си служи със салфетка! Как изящно я пъхна в една петелка на мундира и я разгъна на коленете си! Как изискано си отчупи хляб и изпи чашата си!

Но неговата изтънченост предизвика бурен възторг, когато след закуската поиска клечка за зъби и започна бързо да си чисти зъбите.

Отвсякъде гръмнаха ръкопляскания и представлението завърши с пълен успех.

Колко умна бе маймуната! Колко глупав беше слугата!

Тъй ме похвали Виталис, когато се прибирахме в странноприемницата, и аз се чувствувах вече толкова актьор, че се възгордях от тая похвала.

Разбира се, артистите, които влизаха в трупата на синьор Виталис, бяха много даровити — говоря за кучетата и маймунката, — но дарбата им не беше твърде разнообразна.

След три или четири представления репертоарът им се изчерпваше и те по неволя се повтаряха.

Затова се налагаше да не се застояваме дълго в един и същ град. Три дни след пристигането си в Юсел трябваше отново да тръгнем на път.

Къде отивахме? Бях се отпуснал доста пред господаря и си позволих да му задам тоя въпрос.

— Познаваш ли тоя край? — погледна ме той.

— Не.

— Тогава защо ме питаш къде отиваме?

— За да зная.

— Какво да знаеш?

Стоях объркан, без да мога да промълвя думичка, и гледах белия път, който се простираше пред нас в дъното на гориста долина.

— Ако ти кажа — продължи той, — че отиваме в Орийак, после към Бордо, а от Бордо към Пиренеите, какво ще разбереш?

— Но вие значи познавате тоя край?

— Никога не съм идвал насам.

— И все пак знаете накъде отиваме?

Той ме изгледа продължително, сякаш искаше да открие нещо в мене.

— Не знаеш да четеш, нали? — попита ме той.