Ектор Мало - Без дом

— А кое е това момче? — запита той, като посочи Матиа с върха на желязното си перо, сякаш искаше да го прониже със стрела.

— Мой приятел, другар и брат.

— Много добре. Обикновен познат от дългите пътища, нали?

— Най-нежният, най-обичаният брат.

— О, не се съмнявам в това!

Стори ми се, че е удобно да задам най-после въпроса, който от началото на нашия разговор не ми даваше мира.

— Моето семейство, господине, в Англия ли живее?

— Разбира се, живее в Лондон, поне засега.

— Тогава ще го видя, нали?

— Скоро ще си бъдете у дома. Ще наредя да ви заведат.

Той позвъни.

— Моля, още една дума, господине. Имам ли баща?

Едва можах да изрека тая дума.

— Не само баща, но и майка, братя и сестри.

— Ах, господине!

Но вратата се отвори и прекъсна излиянието ми. Погледнах само Матиа с насълзени очи.

Господинът се обърна на английски към този, който влезе, и сякаш разбрах, че му казва да ни придружи.

Аз станах.

— А, забравих — сети се господинът, — името ви е Дрискол. Така се казва баща ви.

Въпреки злото му лице, мисля, че бих се хвърлил на шията му, ако имах време да сторя това. Но той посочи с ръка вратата и ние излязохме.

Чиновникът, който трябваше да ме заведе при моите родители, беше дребно добродушно старче, съсухрено, жълто и сбръчкано, облечено в черна оръфана и лъснала дреха, с бяла вратовръзка. Когато излязохме навън, той си потри силно ръцете, та ставите на пръстите и китките му изпукаха, ритна с крак, сякаш искаше да запрати далеч разкривените си ботуши, и като вирна нос нагоре, вдъхна дълбоко на няколко пъти мъглата с блаженството на човек, който е бил затворен. — Намира, че миризмата е приятна — каза ми на италиански Матиа.

Старчето ни погледна и без да ни говори, каза ни „пет, пет“, сякаш се обръщаше към кучета, което означаваше, че трябва да вървим след него и да не го изгубваме.

Скоро се намерихме в голяма улица, задръстена от коли. Той спря една, която минаваше — кочияшът, вместо да седи на капрата си зад коня, беше кацнал отзад и високо на нещо като кабриолетово чергило. После научих, че тия коли се наричат cab.

Той ни накара да се качим на тая кола, която беше отворена отпред, и през едно прозорче на чергилото поведе разговор с кочияша. Няколко пъти произнесоха името „Бетнал Грийн“ и помислих, че така се казва кварталът, в който живееха родителите ми. Знаех, че green на английски значи зелен, и това ми навя мисълта, че този квартал навярно е засаден с красиви дървета, което, разбира се, ми беше много приятно. Той нямаше да прилича на грозните, така мрачни и печални лондонски улици, през които минавахме, когато пристигнахме. Къщата щеше да бъде много хубава, сред голям град, оградена с дървета.

Спорът между нашия водач и кочияша продължи доста дълго. Ту единият се надигаше към прозорчето, за да даде обяснения, ту другият, сякаш искаше да се спусне от капрата през тесния отвор, за да каже, че не разбира нищичко от това, което му искат.

Аз и Матиа се бяхме сгушили в един кът с Капи в краката ми и като слушах спора им, си казвах, че наистина е много чудно един кочияш да не знае къде се намира такова хубаво място, каквото навярно беше „Бетнал Грийн“ — толкова много зелени квартали ли имаше в Лондон? Това ми изглеждаше доста чудно, тъй като всичко, което бяхме видели досега, ми напомняше по-скоро сажди. Пътувахме доста бързо по широки улици, после по тесни, после по други широки, но не виждахме почти нищо наоколо, така гъста беше мъглата около нас. Започна да става студено и ние дишахме някак мъчно, сякаш щяхме да се задушим. Като казвам ние, става дума за мене и за Матиа, защото нашият водач, напротив, изглежда, се чувствуваше много добре. Във всеки случай той дишаше дълбоко, с отворена уста, като сумтеше, сякаш бързаше да натрупа по-голям запас въздух в дробовете си. После от време на време продължаваше да пука пръстите и да изпъва краката си. Да не е прекарал няколко години, без да се движи и без да диша?

Въпреки трескавото вълнение при мисълта, че след няколко мига, след няколко секунди може би ще прегърна родителите си — баща, майка, братя, сестри, — изпитвах голямо желание да разгледам града, през който минавахме. Нали беше мой град, моя родина?

Но напразно се взирах, не виждах нищо, или почти нищо, като изключим червените светлини на газените фенери, които мъждееха в мъглата като в гъст облак дим. Едва съзирахме фенерите на колите, които срещахме, и от време на време трябваше да спираме изведнъж, за да не блъснем или да не смажем хората, които задръстваха улиците.