Ектор Мало - Без дом

За съжаление мъглата и димът станаха още по-гъсти. Околността се виждаше само от време на време и колкото повече напредвахме, ставаше по-неясна.

Най-после параходът забави хода си, машината спря, въжетата бяха хвърлени на земята — бяхме в Лондон и слязохме на брега сред хора, които ни гледаха, но не ни говореха.

— Сега е време да си послужиш с твоя английски език, драги Матиа.

И Матиа, който не се смущаваше от нищо, се приближи до един дебел човек с червеникава брада и го попита учтиво, с шапка в ръка, къде е пътят за „Грийн скуеър“.

Стори ми се, че Матиа много дълго се обясняваше със своя човек, който няколко пъти го накара да му повтори едни и същи думи. Но не исках да покажа, че се съмнявам в познанията на своя приятел. Най-после той се върна.

— Много е лесно — рече той. — Трябва само да вървим покрай Темза. Ще тръгнем по кейовете.

Но в Лондон няма, или по-право нямаше по това време, кейове — къщите стигаха досам реката. Принудени бяхме да вървим по улици, които ни се струваха успоредни на реката.

Но тия улици бяха много мрачни, много кални, задръстени с каруци, със сандъци, с бали с най-различни стоки и трудно успявахме да се проврем между тия препятствия, които изникваха на всяка крачка. Вързал бях Капи с въже и той вървеше по петите ми. Беше само един часът, а лампите в магазините бяха запалени.

В този си вид Лондон не ни направи такова силно впечатление като Темза.

Продължавахме да вървим напред и от време на време Матиа питаше далече ли е още Линкълн Ин. Предаде ми, че ще трябва да минем под някаква грамадна врата, която щяла да препречи улицата, по която вървяхме. Това ми се видя странно, но не посмях да му кажа, че може би се лъже.

Но той не се беше излъгал и най-после стигнахме една арка, която прекрачваше улицата и имаше две странични вратички — Темпъл Бар. Пак попитахме накъде да вървим и ни казаха да свърнем вдясно. Сега не бяхме вече в голяма оживена и шумна улица — намирахме се в тихи улички, които се преплитаха една в друга, и ни се струваше, че се въртим на едно място, без да напредваме, като в лабиринт.

Изведнъж, тъкмо когато мислехме, че сме се загубили, попаднахме пред малки гробища, пълни с гробове — камъните им бяха черни, сякаш бяха боядисани със сажди или вакса. Това беше „Грийн скуеър“.

Докато Матиа разговаряше с някакъв минувач, аз се спрях и се помъчих да се успокоя — сърцето ми биеше, не можех да дишам вече и треперех. После тръгнах след Матиа и двамата се спряхме пред медна табела, на която пишеше: Грейт и Гели. Матиа посегна да дръпне звънеца, но аз задържах ръката му.

— Какво ти е? — попита ме той. — Колко си бледен!

— Чакай малко да се посъвзема.

Той позвъни и влязохме. Толкова бях развълнуван, че не виждах ясно около себе си. Стори ми се, че се намирахме в някаква кантора и двама или трима души, наведени над маси, пишеха под светлината на няколко газени лампи, които шумно горяха.

Матиа се обърна към един от тях, тъй като аз, разбира се, го бях натоварил той да говори вместо мене. В разговора на няколко пъти повтаряше думите family и boy Барберен. Разбрах, че обяснява, че аз съм момчето, което Барберен търсеше по поръчка на семейството ми. Името Барберен направи впечатление. Гледаха ни и този, с когото Матиа разговаряше, стана и ни отвори една врата. Влязохме в стая, пълна с книги и книжа. Някакъв господин седеше пред писалищна маса, а друг, с мантия и перука, държеше няколко сини торбички и разговаряше с него.

С малко думи човекът, който ни водеше, обясни кои сме и двамата господа ни изгледаха от главата до петите.

— Кой от вас е момчето, отгледано от Барберен? — запита на френски господинът, седнал пред писалищната маса.

Като чух да се говори на френски, се успокоих и пристъпих крачка напред.

— Аз, господине.

— Къде е Барберен?

— Той умря.

Двамата господа се погледнаха за миг, после този с перуката излезе, като отнесе със себе си торбичките.

— Как дойдохте тогава? — попита господинът, който беше започнал да ме разпитва.

— Пеш до Булон, а от Булон до Лондон с параход. Току-що пристигаме.

— Барберен даде ли ви пари?

— Не сме виждали Барберен.

— Как узнахте тогава, че трябва да дойдете тук?

Разказах колкото се може по-накратко каквото ме питаха. И аз бързах да задам няколко въпроса, един особено ми пареше устните, но не успях.

Трябваше да разкажа как ме е отгледал Барберен, как ме е продал на Виталис, как след смъртта на своя господар съм бил прибран от семейството Акен и накрая как, след като бащата е бил затворен за дългове, съм започнал отново предишния си живот на пътуващ музикант. Докато разказвах, господинът си вземаше бележки и ме поглеждаше така, че ми ставаше неудобно. Лицето му беше сурово и имаше нещо лукаво в усмивката му.