Ектор Мало - Без дом

През последните месеци, които прекарах у мама Барберен, никак не бях глезен, но промяната ми се видя тежка.

Ах, колко вкусна би ми се сторила топлата супа, която мама Барберен ни вареше всяка вечер, макар и без масло!

Колко приятно щеше да ми бъде край огъня! С какво щастие бих се мушнал в постелята си и бих се завил до носа!

Уви! Не можеше да става дума ни за постеля, ни за завивки и трябваше дори да се чувствуваме много щастливи, че сме намерили папрат да си легнем!

Капнал от умора, с крака, изранени от дървените обувки, треперех от студ в мокрите си дрехи.

Беше се стъмнило съвсем, ала и през ум не ми минаваше да спя.

— Зъбите ти тракат — обади се Виталис. — Студено ли ти е?

— Малко.

Чух го, че отваря раницата си.

— Нямам кой знае колко много дрехи — каза той, — но вземи тая суха риза и тая жилетка и се увий добре в тях, като съблечеш мокрите си дрехи. После се мушни в папратта, скоро ще се стоплиш и ще заспиш.

Но аз не се стоплих така бързо, както мислеше Виталис. Дълго се въртях насам-натам в папратената си постеля и бях толкова измъчен и толкова нещастен, че не можех да заспя.

Все тъй ли щеше да бъде занапред всеки ден? Да вървя без почивка в дъжда, да спя в плевни, да треперя от студ, да вечерям само парче сух хляб, без да има кому да се оплача, кого да обичам, без мама Барберен!

Както размислях тъжен, с наболяло сърце и просълзени очи, почувствувах, че по лицето ми премина топъл лъх.

Прострях ръка и напипах пухкавата козина на Капи.

Той се беше приближил тихо до мене, пропълзял предпазливо по папратта, и ме душеше. Леко сумтеше. Дъхът му галеше лицето и косите ми.

Какво ли искаше?

Легна бързо на папратта, съвсем близо до мене, и почна нежно да ми ближе ръката.

Трогнат от тази милувка, аз се понадигнах и го целунах по студения нос.

Той изскимтя леко, после сложи бързо лапата си в ръката ми и не мръдна вече.

Тогава забравих умората и тъгата си. Свитото ми гърло се отпусна и си отдъхнах: не бях вече сам — имах си приятел.

На следния ден тръгнахме рано на път.

Не валеше вече. Небето беше ясно и благодарение на сухия вятър, който бе духал през нощта, нямаше много кал. Птиците пееха весело в храстите край пътя, а кучетата скачаха около нас. От време на време Капи се изправяше на задните си лапи, излайваше два-три пъти в лицето ми и аз разбирах много добре какво означава тоя лай.

— Смелост, смелост! — казваше Капи.

Той беше много умно куче, което разбираше всичко и умееше да прави тъй, че и него да го разберат. Много често чувах да казват, че му липсвал само говор. Но аз никога не съм мислил така. Само в опашката му имаше повече ум и красноречие, отколкото в езика или в очите на много хора. Във всеки случай говорът между нас двамата винаги е бил излишен. Още в първия ден веднага се разбрахме.

Никога не бях излизал от нашето село и бях любопитен да видя град.

Но трябва да си призная, че Юсел никак не ме порази. Към неговите стари къщи с кулички, които са несъмнено цяло щастие за археолозите, аз останах напълно равнодушен.

Всъщност онова, което търсех аз в тия къщи, съвсем не беше тяхната красота.

Една мисъл изпълваше ума ми и премрежваше очите ми или поне позволяваше им да виждат само едно — обущарски дюкян.

Моите обуща, обущата, които ми бе обещал Виталис — настъпил беше часът да ги обуя.

Къде беше благословеното дюкянче, в което щяхме да ги купим?

Това дюкянче търсех аз. Всичко останало — кулички, островърхи арки, колони — ми беше съвсем безразлично.

И затова единственият ми спомен от Юсел е едно мрачно, задимено дюкянче до самия пазар. Отпред на витрината бяха изложени стари пушки, една дреха с галони по шевовете и със сребърни еполети, много лампи и кошове, пълни с железария, предимно с катинари и ръждясали ключове. Трябваше да слезем три стъпала, за да влезем вътре, и тогава попаднахме в голяма зала, където слънчевата светлина навярно никога не е прониквала, откакто са поставили покрив на къщата.

Как можеше такова хубаво нещо като обущата да се продава в такова отвратително място?

Но Виталис знаеше какво прави, като влезе в този дюкян, и скоро имах щастието да надяна на краката подковани обуща, които тежаха поне десет пъти повече от моите дървени обувки.

Щедростта на моя господар не се свърши с това. След обущата той ми купи дрешка от синьо кадифе, вълнен панталон и плъстена шапка, с една дума — всичко, което ми беше обещал.