Ектор Мало - Без дом

Пътят, по който вървяхме, криволичеше нагоре край планината и на всеки завой виждах къщата на мама Барберен, която ставаше все по-малка и по-малка. Много често бях минавал по тоя път и знаех, че щом стигнем последния завой, ще зърна още веднъж къщата, а после, направим ли няколко крачки по възвишението, веднага всичко ще изчезне: няма да я има вече; пред мене — неизвестността, зад мене — къщата, където живеех до тоя ден толкова щастлив и която навярно нямаше да видя никога вече.

За щастие изкачването трая дълго време. Но най-после стигнахме върха.

Виталис още не ми пускаше ръката.

— Ще ми позволите ли да си почина малко? — попитах го аз.

— На драго сърце, момчето ми.

И за пръв път ми пусна ръката.

Но в същото време видях, че погледна Капи и му направи знак, който той разбра.

Веднага като овчарско куче Капи дойде и застана зад мене.

Това потвърди съмнението, което породи у мене знакът: Капи беше мой пазач. При най-малкия опит да побягна той щеше да се хвърли върху мен.

Отидох и седнах на тревистия насип край пътя — Капи застана до мен.

Седнал до насипа, подирих с премрежени от сълзи очи къщата на мама Барберен.

Под нас се разстилаше котловинката, по която се изкачихме, прорязана от ливади и гори; а най-долу се издигаше самотна майчината къща, къщата, където бях отрасъл.

Не беше трудно да я открия сред дърветата, тъй като тъкмо в това време стълбче жълт дим излизаше от комина, издигаше се нагоре в тихия простор и стигаше до нас.

Действителност ли беше или измама на спомена, но този дим ми носеше мириса на дъбовите листа, изсъхнали по клонките на съчките, с които си палехме огъня цялата зима — струваше ми се, че съм още край огнището на своята пейчица и си грея краката в пепелта, а вятърът нахлува в комина и връща дим в очите ми.

Въпреки разстоянието и височината, на която се намирахме, предметите се виждаха ясно, само че по-малки — смалени.

На купището нашата кокошка, последната, която беше останала, сновеше насам-натам, ала сега не беше голяма както обикновено и ако не я познавах много добре, бих я взел за гълъбче. Край къщата виждах крушата с кривото стъбло, която толкова пъти бях яхал като кон. После край ручея, който се очертаваше като бяла лента в зелената трева, отгатвах вадичката, която бях прокопал с толкова мъка, за да пусна в движение едно воденично колело, изработено от собствените ми ръце, но което — уви! — никога не се завъртя въпреки всички мои усилия.

Всичко си беше на мястото: и ръчната ми количка, и ралото, което си бях направил от един крив клон, и колибката, в която отглеждах зайци, когато имахме зайци, и градината, моята скъпа градина.

Кой щеше да види как ще цъфнат моите цветенца? Кой щеше да наглежда моите земни ябълки? Барберен, лошият Барберен.

Само още една крачка по пътя и всичко това щеше да изчезне завинаги.

Изведнъж по пътя от селото към нашата къща зърнах в далечината бяла забрадка. Тя изчезна зад китка дървета и скоро пак се появи.

Разстоянието беше толкова голямо, че различавах само бялата забрадка, която като светла пролетна пеперуда прехвръкваше между клоните.

Но понякога сърцето вижда по-добре и по-далеч и от най-острия поглед — познах мама Барберен. Тя беше. Уверен бях в това. Чувствувах, че е тя.

— Е? — запита Виталис. — Ще тръгваме ли?

— О, господине, моля ви се…

— Значи ме излъгаха — краката ти са слаби. Толкова малко път и вече се умори. Няма да върви добре тая работа.

Но аз не отговорих. Аз гледах.

Беше мама Барберен: нейната забрадка, нейната синя фуста. Да, тя беше.

Вървеше бързо, сякаш бързаше да се прибере у дома.

Като стигна пред нашата вратичка, блъсна я, влезе в двора и бързо го прекоси.

Веднага се изправих на насипа, без да мисля за Капи, който скочи до мене.

Мама Барберен не се бави вкъщи. Излезе и се залута насам-натам из двора с разперени ръце.

Търсеше ме.

Наведох се напред и с всички сили почнах да викам:

— Мамо! Мамо!

Но гласът ми не можеше да стигне до нея, нито да заглуши ромона на ручея, и заглъхна в простора.

— Какво ти е? — попита Виталис. — Да не си полудял?

Не отговорих, стоях, вперил очи в мама Барберен, но тя не знаеше, че съм толкова близо до нея, и не й мина през ум да погледне нагоре.

Тя прекоси двора, излезе на пътя и се огледа на всички страни. Викнах по-силно, но и този път напразно.

Тогава Виталис се досети каква е работата и се изкачи също на насипа.

Не му трябваше много време, за да забележи бялата забрадка.