Ектор Мало - Без дом

Работата развлича и разсейва. Почивката ни накара да почувствуваме тежкото си положение и всички, дори и учителят, за миг паднахме духом.

Изведнъж усетих, че на ръката ми падат топли капки. Карори плачеше мълчаливо.

В същия миг на горната площадка се разнесоха въздишки и един глас прошепна няколко пъти:

— Пиер, Пиер!

Пажес мислеше за сина си…

Въздухът беше тежък и едва дишахме. Задушавах се и ушите ми бучеха.

Дали учителят чувствуваше по-леко от нас тая потиснатост, или пък искаше да й се противопостави и да ни отвлече от нея, но той наруши мълчанието.

— Сега — каза той — трябва да видим каква храна имаме.

— Значи смяташ, че ще останем дълго време затворени тук? — прекъсна го чичо Гаспар.

— Не, но трябва да се вземат мерки. Кой има хляб?

Никой не отговори.

— Аз имам една коричка в джоба си — обадих се аз.

— В кой джоб?

— В джоба на панталоните.

— Тогава коричката ти е станала на каша. Я да видим.

Бръкнах в джоба си, където сутринта бях сложил хубава, препечена, хрускава коричка. Извадих някаква попара, която щях да захвърля разочарован, но учителят ми хвана ръката.

— Запази попарата си — каза ми той. — Колкото и лоша да е, скоро ще ти хареса.

Това предсказание не беше много утешително, но не му обърнахме внимание. По-късно си спомних тия думи и те ми доказаха, че още тогава учителят е имал ясна представа за нашето положение и ако не е предвиждал с подробности ужасните мъки, които трябваше да понесем, поне не си е въобразявал, че лесно ще ни спасят.

— Никой друг ли няма хляб? — попита той.

Всички мълчаха.

— Това е неприятно — продължи той.

— Да не си гладен? — обади се Компейру.

— Не питам за себе си, а за Реми и Карори. Хлябът ще бъде за тях.

— А защо да не го разделим помежду си? — попита Бергуну. — Не е справедливо. Всички сме равни пред глада.

— Значи, ако имаше хляб, щяхме да се скараме. А обещахте, че ще ми се подчинявате. Виждам, че ще ми се подчинявате само след като поспорим, и то ако решите, че имам право.

— Той щеше да се подчини.

— Искате да кажете, че може би щяхме да се бием. Е, добре, не бива да се бием и затова ще ви обясня защо хлябът е нужен за Реми и за Карори. Не аз съм създал това правило, а законът, който казва, че няколко души умират от глад при някаква злополука, предполага се, че най-възрастният, който не надминава шестдесет години, ще остане жив, от което следва, че Реми и Карори поради своята младост ще окажат по-малка съпротива на смъртта от Пажес и Компейру.

— Ти, учителю, си над шестдесет години.

— О, аз не влизам в сметката. Освен това не съм свикнал да се тъпча.

— И така — каза Карори, след като поразмисли, — ако имах хляб, той щеше да бъде за мене, така ли?

— За тебе и за Реми.

— Ами ако не исках да го дам?

— Щяхме да ти го вземем. Нали се закле, че ще се подчиняваш?

Той мълча доста време, после изведнъж измъкна от калпака си комат хляб.

— На, ето ви едно парче.

— Та тоя калпак на Карори да не е неизчерпаем?

— Дай си калпака — каза учителят.

Карори не искаше да си даде калпака. Взеха му го насила и го подадоха на учителя. Той поиска лампата и погледна какво има в подплатата на калпака. Тогава, макар че положението ни не беше никак весело, се поотпуснахме малко.

В калпака имаше лула, тютюн, един ключ, парче наденица, свирка от костилка на праскова, ашици, три пресни ореха и глава лук, с други думи — беше едновременно бюфет и склад.

— Хляба и наденицата ще си разделите тая вечер с Реми.

— Но аз съм гладен — възрази жално Карори. — Сега съм гладен.

— Довечера ще бъдеш още по-гладен.

— Какво нещастие, че това момче няма часовник в склада си. Щяхме да знаем колко е часът. Моят е спрял.

Моят също беше спрял от водата.

Мисълта за часовник ни възвърна към действителността. Колко ли беше часът? От колко време бяхме в забоя? Поспорихме, но не стигнахме до съгласие. Според едни часът беше дванадесет, според други — шест часът вечерта, с други думи, според първите бяхме затворени преди по-малко от пет часа, а според последните преди повече от десет. Оттук започнаха нашите разногласия в преценките, разногласия, които често се повтаряха и ни довеждаха до значителни заблуждения.

Не бяхме разположени да разговаряме на вятъра.

Щом спорът за времето се изчерпа, всички млъкнахме и сякаш потънахме в собствените си мисли.

За какво мислеха другарите ми, не зная, но ако съдя по себе си, мислите им навярно не бяха весели. Въпреки твърдостта на учителя никак не вярвах в нашето спасение. Боях се от водата, боях се от мрака, боях се от смъртта. Тишината ме потискаше. Несигурният таван на забоя ме смазваше, сякаш целият тегнеше върху мене. Значи нямаше да видя вече Лиза, нито Етиенет, ни Алекси, ни Бенжамен! Кой щеше да ги свърже помежду им, когато умра? Нямаше да видя вече Артур, нито госпожа Милиган, ни Матиа, ни Капи. Биха ли могли да обяснят някога на Лиза, че съм умрял заради нея? А мама Барберен, горката мама Барберен! И мислите ми се нижеха по-зловещи една от друга. А когато погледнех другарите си, за да се разсея, и ги виждах също така измъчени и потиснати като мене, потъвах отново в мислите си, още по-тъжен и по-мрачен. Но те бяха свикнали с живота в рудника и затова не страдаха от липса на въздух, на слънце, на свобода. Забоят не им тегнеше.