Ектор Мало - Без дом

— Хайде, учителю, слушаме те.

— И ще те слушаме.

— Чуйте ме — обади се учителят. — Щом искате да ви стана началник, ще ви стана, но при условие, че ще изпълнявате това, което ви кажа. Може да останем тук дълго време, няколко дена. Не зная какво ще се случи. Ще бъдем тук като корабокрушенци на сал, дори в по-страхотно положение, тъй като на сала има поне въздух и светлина. Човек диша и вижда. Ако ви стана началник, каквото и да се случи, трябва да ми се подчинявате.

— Ще ти се подчиняваме — заявиха всички.

— Ако вярвате, че това, което искам от вас, е правилно, ще ми се подчинявате, да, но ако не вярвате?

— Ще вярваме.

— Всички знаем, че си честен човек, учителю.

— И смел човек.

— И човек, който знае много.

— Забрави подигравките, учителю.

Тогава нямах още опита, който придобих по-късно, и не можех да се начудя, като гледах как същите тия хора, които преди няколко часа обсипваха с подигравки учителя, сега признаваха, че има качества. Не знаех, че събитията могат да променят мненията и чувствата на известни хора.

— Заклевате ли се? — запита учителят.

— Заклеваме се! — отвърнаха всички в един глас.

И се заловихме за работа. Всички имахме ножове в джобовете си — добри ножове, със здрава дръжка и твърдо острие.

— Трима ще започнат да копаят — каза учителят. — Тримата най-силни. А по-слабите, Реми, Карори, Пажес и аз, ще ринем пръстта.

— Не, ти не — прекъсна го Компейру, който беше грамаден мъж, — ти не бива да работиш, учителю, ти си доста слаб. Ти си инженерът, а инженерите не копаят.

Всички подкрепиха мнението на Компейру, като казаха, че щом учителят е наш инженер, не трябва да работи. Толкова добре бяха почувствували ползата от ръководството на учителя, че на драго сърце биха го увили в памук, за да го предпазят от опасности и злополуки. Той беше нашият кормчия.

Работата, която трябваше да свършим, щеше да бъде много лека, ако имахме сечива, но с ножове беше трудно и щеше да ни отнеме много време. И наистина трябваше да издълбаем две площадки в шистата и за да не бъдем изложени на опасността да се плъзнем по склона на забоя, тия площадки трябваше да бъдат достатъчно широки, за да има място на едната за четирима от нас, а на другата за трима. Именно с такава цел предприехме тая работа.

Двама души копаеха на всяка площадка, а третият изхвърляше парчетата шисти. Учителят с лампа в ръка сновеше от едната площадка на другата. При дълбането намерихме в праха няколко парчета греди, заровени там — те помогнаха много да задържим пръстта и да не позволим да се свлече долу. След три часа непрекъсната работа издълбахме една площадка, на която можехме да седнем.

— Стига засега — нареди учителят. — После ще разширим площадката така, че да можем да легнем на нея. Не бива да хабим напразно силите си, ще ни потрябват.

Учителят, чичо Гаспар, Карори и аз се настанихме на долната площадка, а тримата въглекопачи на горната.

— Трябва да пестим лампите — каза учителят. — Да ги угасим и да оставим да гори само една.

Нарежданията биваха изпълнявани веднага щом се даваха. Тъкмо когато щяхме да угасим излишните лампи, учителят ни направи знак да спрем.

— Една минутка — каза той. — Някое въздушно течение може да угаси лампата ни. Няма голяма вероятност, но трябва да предвидим и невероятното. Кой има кибрит, за да я запалим отново?

Паленето на огън беше строго забранено в рудника, но почти всички работници носеха кибрит в джобовете си. Нямаше инженер, който да установи нарушението на правилника, и на въпроса „Кой има кибрит“ четири гласа отговориха:

— Аз!

— И аз имам — добави учителят, но е мокър.

Такъв беше случаят и с другите, защото всеки носеше кибрита в панталоните си, а бяхме газили във вода до гърдите, дори до раменете.

Карори, който схващаше бавно, а говореше още по-бавно, най-после отговори:

— И аз имам кибрит.

— Мокър ли е?

— Не зная, в калпака ми е.

— Дай си калпака.

Вместо да подаде, както му казаха, калпака си — калпак от кожа на видра, голям колкото турска чалма по панаирите, — Карори ни подаде кутия кибрит. Благодарение на мястото, където се е намирал, докато газехме във водата, кибритът беше сух.

— Сега духнете лампите — заповяда учителят.

Остана да гори само една лампа, която едва осветяваше нашата клетка.

В рудника бе настъпила тишина. Никакъв шум не достигаше вече до нас. Под краката ни водата беше напълно неподвижна и тиха. Рудникът беше пълен, както каза учителят, и водата, след като беше изпълнила всички галерии от пода до тавана, ни зазиждаше в нашия затвор по-здраво и по-плътно от каменна стена. Тая тежка, непроницаема тишина, тая гробна тишина беше по-страшна, по-изумителна от оглушителния шум, който слушахме при нахлуването на водата. Намирахме се в гроб, живи заровени, и тридесет-четиридесет метра пръст тегнеха над главите ни.