Петър Бобев: Кактуси (Разкази за юноши)

— Ще те оставя да премислиш насаме. Вярвам, ще поумнееш. Не забравяй — аз имам хинин, все едно живот.

И излезе.

Скоро откъм съседната хижа, сред досадното, подлудяващо шуртене на дъжда се вмъкна някакъв странен хор, дивашка песен, съпровождана от думкането на тъпан.

— Дум-дум-дум! Дум-дум-дум!

Геологът изпълзя върху леглото и запуши уши с пръсти.

— Дум-дум-дум! Дум-дум-дум!

Браун знаеше как да постигне целта си.

Отнейде изскочи един гущер-геко и запълзя по бамбуковия таван. Лапна някакво насекомо, лапна второ и втренчи студените си очи в болния.

Тонев мислеше трескаво. Що да стори? Как да спаси богатството си? Или пък да го даде? А после? Та това значеше да остане това, което бе, обикновен геолог — и тъй до края на живота все същите синклинали, рудни жили, блата и комари! Значеше край, край на мечтите му за охолен живот, за покой, за музика…

А дивата песен не стихваше, усилваше се, превръщаше се в бесен вой, удавен от бумтящите стаката на тъпана.

— Дум-дум-дум! Дум-дум-дум!

Да бяга? А накъде? И без диаманта? Та нали това иска Браун? Не, не…

И тъй до смрачаване, когато, останал без хинин, треската отново го събори на леглото.

Браун се върна по тъмно още по-пиян, залитна и се подпря до вратата.

— Е, приятелче? — ухили се той. — Ще стане ли сделчицата?

Задушен от треската, с мътен поглед, Тонев изхриптя:

— Хинин!

— Знаех си, ще омекнеш. Умно момче. Защо ти е на тебе такова камъче? Само за беля. Ще го отстъпиш на мене, аз имам нужда от него, много голяма нужда. А хинин не ми трябва. Аз нямам кръв, а уиски. Комарите мрат от уискито.

— Хинин! Дай ми! После ще говорим.

— Не, не! Сега. Да сме на чисто. Вярвам, ще ме разбереш и няма да ми се сърдиш. Ти си добро момче… и умно. Защо ти е на тебе такова дяволско камъче? За леност, за безделие. А леността погубва хората. Да, погубва ги. Гледай мене! До днес всичко ми беше безразлично. Бях дошъл да се погреба тук, да забравя. Но сега е друго, трябва да се спася. Докато бях беден, имах право да умра. Сега — не. Кет чака. Тя е болна, тежко болна. Ти не я познаваш. Моята жена. Трябва да отида при нея. С тоя диамант все ще намеря лек — цяла рота лекари ще й наема, цяла болница. А после, когато оздравее, ще си купим онова котедже, нали помниш, с кравички и кокошки, с две понита… за децата… Това ще бъде добро дело… Кет ще живее… Ти не я познаваш…

Пристъпи до масата и скри лице в дланите си. Едрите му плещи се разтърсиха в ридания.

— Дай ми го! — надигна се Тонев. — Диамантът е мой, само мой! Дай ми го! Ще си ходя.

Браун вдигна глава.

— Глупак! Не виждаш ли, че още на прага ще се проснеш? Единият му крак в гроба, а се лакоми за някакво камъче…

Болният се изправи на леглото, спусна крака на пода, но пред очите му се завъртяха някакви червени спирали и той отново се тръшна по гръб.

Браун пристъпи да му оправи възглавницата.

— Не върши глупости! Да се разберем като приятели. Иначе, ако не ти дам хинин, ти и без това ще умреш и камъчето ще остане в мене, ей тъй, като подарък, като наследство. Хи, хи! Право, като наследство…

Треската бързо настъпваше. Тонев почна да се задушава. Въздухът не стигаше.

— Хинин!

— А камъчето?

— Не, чудовище!

Браун търпеливо се дръпна назад. После отпусна глава на масата. И така, без да го погледне, продължи да пелтечи:

— Нищо! Ще почакам. А на гроба ти ще поставя паметник с надпис: „От признателния наследник“. Хи, хи, хи!

Доведен до лудост от кошмарите на треската, от убийствения плисък на дъжда, от страх и алчност, Тонев докопа някаква бутилка до леглото си и с последна сила я запокити напред. Браун изрева от болка, изправи се и внезапно рухна на пода. От главата му плисна кръв.

Ами сега?

Червените спирали нараснаха, кръстосаха се, уплетоха се, заискриха в някакъв разгарящ се пожар…

Геологът се събуди късно през нощта, когато пристъпът на болестта бе преминал. Надигна се, заобиколи проснатия сред стаята труп, измъкна диаманта от джоба му, грабна хинина и пушката и изскочи навън.

Дъждът бе престанал. Върху изчистеното кадифе на тъмносиньото небе трепкаха безредните огърлици на хилядите съзвездия. Гората ехтеше от квакането на жабите. Прелитаха рояци светулки. От входа на съседната колиба се процеждаше сноп светлина, дочуваше се човешка глъчка. Отсреща, до самата ограда, блестеше реката, а към брега беше привързана лодка.

Залитащ от слабост, Тонев се протътри натам, отвърза въжето, скочи в лодката и размаха веслата.