Петър Бобев - Кактуси (Разкази за юноши)

С дълбока въздишка той бръкна във вътрешния джеб на сакото си и извади от кожения портфейл едно кратко писмо.

— Чуйте!

Вдигна към очите си измачкания лист и зачете:

— Мили татко, не ми се сърди…

После се извърна към мене с виновен, сломен глас:

— Пък аз дори такава бележка не бях оставил. Измъкнах се… Но да продължа: „Не ми допада тази работа, за която ме тъкмиш. Да стоя цял ден до апарата и да се кланям. Моля, усмихнете се! Наклонете глава насам! Изглеждате очарователно. Не, не мога повече. Искам и аз да видя света.“

В очите му бяха избликнали сълзи. Ръцете му с пожълтялото писъмце се отпуснаха безволно върху коленете.

— Какво не опитах: полиция, вестници, радио, детективи — напразно! Сякаш потъна в земята. И сега — уви! — ми стана ясно какво е преживял някога баща ми, клетият.

Изведнъж инвалидът заговори с неподозирана живост:

— Защо човек разбира живота, когато е вече много късно? Защо? Ех, ако би могло някак си по-напред да бъдеш баща, а сетне син, та да знаеш… Нелепо, нали? И все пак, ако децата знаеха…

Той отпусна изморено глава на гърдите си.

— Един ден по телефона ми се обади някакъв груб глас. Каза ми горе-долу следното: „Синът ви е в наши ръце. Ако ви е мил животът му, трябва до края на седмицата да ни броите откуп пет хиляди фунта. Вземете още днес сумата от банката и я носете със себе си, докато ви я поискаме. Не се опитвайте да ни издадете на полицията. Предупреждаваме ви — Любо е заложник.“ Веднага след този разговор се свързах с полицейския участък.

Инспекторът Томас, наш стар познат, ми нареди да предам без съпротива сумата на бандита, който ще се яви да я получи. А детективите ще имат грижата да го пипнат. Но какво беше учудването ми, когато след пет минути същият глас ми се обади отново по телефона „Знаем, че предупредихте полицията. Съветваме ви да не разчитате на нейната помощ, ами да приготвите парите.“ Не посмях да подиря инспектора втори път, а направо поех към банката. По пътя забелязах, че на двадесетина крачки отзад ме следват двама едри мъжаги, безспорно хората на Томас. В банката взех парите, сложих ги в джеба и излязох. Двамата ми телохранители тръгнаха след мене. И тъкмо прекрачвах изходната врата, внезапно звънците проехтяха, а вратата се щракна автоматически зад мене. Настана суматоха. Някой беше пуснал в действие системата за тревога. В салона вече не можеше нито да се влиза, нито да се излиза, докато не пристигне полицията. Вътре беше останала и моята охрана. Тогава до мене се приближи един млад господин и с усмивка посочи вратата: „Убедихте ли се, че сме по-силни от Томас? Затова дайте сумата!“ Лявата му ръка беше мушната в джеба на сакото и оттам, под плата, стърчеше застрашително дулото на пистолета. Подадох му парите. „А Любо? Кога ще го пуснете?“ — пошепнах с разтреперани устни. Младежът отвърна злобно: „Вие опитахте да ни предадете…“ После изтича навън и се метна в минаващия автомобил… Цяла седмица чаках да ми върнат Любо, моето дете. Такава тревожна, кошмарна седмица! Накрая разбрах, бандитите са го убили, за отмъщение… Аз отдавна се оплаквах от повишено кръвно налягане, навярно наследственост… Ударът ме повали ненадейно.

Не ме уби, но ето, виждате докъде ме докара… След два месеца, все още прикован в леглото, получих писмо от Любо… Обаждаше се от Суматра… Кратко, лаконично: „Засега не ме търсете! Отново тръгвам на път. Ще се върна, когато сам се издигна в живота.“ Обадих се пак на инспектора Томас. „Ясно е — реши той. — Бандитите въобще не са виждали твоя Любо. Научили са само за изчезването му. А те имат хора навред. И са решили така да ти измъкнат парите. Нов трик. За пръв път ми се случва.“

Времето минаваше, а от Любо никаква вест. Никаква! Тогава ми хрумна нова мисъл. Тя стана моя идея-фикс. Трябва да изкупя вината пред баща си! След това моят син ще се върне…

Непознатият разпери безпомощно ръце.

— И ето ме, дойдох. Тъй както мечтаехме със Стефан някога, под спалния вагон — с куфари, облепени с етикети. Намерих запустелия бащин гроб, обрасъл с пирей, с прогнил полегнал кръст. Направих му паметник и всеки ден нося цветя… Закъсняла, безполезна почит…

— А Стефан? — запитах аз. — Какво стана с него?

— Още щом пристигнах, отидох с автомобил да видя нашата къща. На мястото й се издигаше нова светла кооперация. До нея още стоеше Стефановата къща — все същата, както я помнех, с ламаринената куличка над еркера, с железния балкон и с изтърканата каменна стълба. Само по-остаряла. На двора беше построена нова беседка и вътре играеха на табла двама души. Без да слизам от колата, попитах дали познават Стефан Спиров. Единият играч излезе на улицата. „Аз съм — представи се той. — Какво обичате?“ Изглеждаше много по-млад от мене, здрав, червендалест, изпечен. Когато му казах кой съм, той раздруса ръката ми. После се провикна зарадван. „Татко, ела да го видиш! Няма да го познаеш.“ Излезе и баща му, ръкувахме се сърдечно. А Стефан не спираше: „Двамата ми сина са в университета, на лекции. Ще ги видиш довечера. Нали ще дойдеш? Не отказвай!“ Аз измислих някаква работа, за да отклоня поканата. Но той не ме пускаше. „Брей! — цъкаше с уста Стефан. — Живи бяхме да се видим. Та, казваш, в Австралия живееш? Блазе ти! Пък аз… Като ме хванаха тогава в Аден, тозчас ме върнаха в България. Нямах късмет! Е, как караш? Добре изглеждаш… Хубаво облечен, с автомобил…“ Не посмях да му възразя. Наистина, как да му кажа всичко, що съм преживял? Трябваше, а не посмях… Да му кажа, че съм един жив труп… Обещах, че ще намина на другия ден, а ето вече цял месец съм тук и все отлагам… Там, до него, са баща му, майка му, синовете му… А пък аз…