Нина Георге - Любов в Бретан

С тази мисъл Мариане потъна в ледените води на Сена. Изпита дива радост, която се превърна в срам, защото сивата рокля на цветя се вдигна до главата ѝ, докато потъваше. Отчаяно се опита да издърпа полата и да скрие голите си крака.

По някое време се отказа и разпери ръце. Отвори уста и вдиша водата колкото можеше по-дълбоко.

Умирането е като реене във въздуха. Мариане се отпусна. Чувството беше прекрасно.

Щастието нямаше край, а най-хубавото беше, че може да го поглъща. Ще изпие всичко.

Виждаш ли, татко, обещаното си е обещано.

Видя орхидея, виолетов цвят, и всичко беше музика. Една сянка се наведе над нея и тя позна смъртта; носеше собственото ѝ лице, лице на остаряло момиче със светли очи и отрязани кестеняви плитки.

Устата беше топла. Брадата я гъделичкаше. Устните отново и отново се впиваха в нейните. Мариане вкуси лучена супа и червено вино, цигари и канела.

Смъртта я всмукваше. Явно беше гладна.

Мариане се раздвижи.

Две силни ръце легнаха върху гърдите ѝ. Замаяна, тя се опита да отхвърли тези силни ръце, които разтваряха гърдите ѝ, тласък по тласък. Още една целувка. В гърлото ѝ нахлу студ.

Мариане отвори очи, отвори широко и устата си и изплю мръсна тъмна вода. Изстена и се опъна като струна, а когато пое въздух, болката я прониза като нож и разкъса белия ѝ дроб.

Толкова шумно! Защо беше толкова шумно?

Къде беше музиката? Къде беше момичето? Къде беше щастието? Нима го бе изплюла?

Мариане падна тежко върху коравата земя.

Смъртта я удари в лицето.

Тя погледна нагоре и видя две небесносини очи. Закашля се и шумно пое въздух. С усилие вдигна ръка и върна на смъртта слаба плесница.

Смъртта ѝ заговори на бърз мелодичен френски и я принуди да седне. Мариане ѝ удари още една плесница.

Смъртта ѝ отговори със същата. Този път не толкова силно. Не. В действителност бе помилвала бузата ѝ.

Мариане се попипа по лицето. Как така имаше усещания?

— Как така? — Гласът ѝ беше само глухо скърцане.

Беше толкова студено. И този шум! Мариане погледна наляво. Надясно. Погледна ръцете си, зелени от тревата, в която се бе вкопчила. Пон Ньоф беше само на няколко метра. Лежеше край някаква палатка на десния бряг на реката, а Париж гърмеше от градски шум. Тя не беше мъртва.

Не беше мъртва.

Усещаше болки в корема, в дробовете, навсякъде, даже в косата, нападала по раменете ѝ, мокра, сива и тежка. Сърцето, главата, душата. Гърбът, бузите, всичко.

— Нима не съм мъртва? — изохка отчаяно тя.

Мъжът в рибарска риза се усмихна, после усмивката му потъна зад сянка на гняв. Посочи реката, почука се по челото, след това посочи босите си крака.

— Защо? — Тя искаше да му изкрещи, ала гласът ѝ се пречупи до дрезгав шепот. — Защо го направихте?

Той вдигна ръце и ѝ показа как се е хвърлил с главата надолу. Посочи Мариане, Сена и себе си. Вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Какво друго можех да направя?“.

— Аз имах… причина. Много причини! Нямате право да ми отнемате смъртта. Да не сте Господ? Не, не сте, иначе щях да съм мъртва!

Мъжът със сини очи под гъсти черни вежди погледна Мариане, сякаш я разбираше. Измъкна мократа си риза през главата и я изстиска.

После впи поглед в бенката върху лявата гърда на Мариане, която се виждаше през разкопчаната рокля, и изненадано вдигна вежди. Мариане изпадна в паника и побърза да се закрие. Грозната бенка — рядко срещано пигментно петно с формата на пламъци, — цял живот я беше крила зад закопчани блузи и затворени рокли. Никога не ходеше да плува, само нощем, когато никой нямаше да я види. Майка ѝ наричаше бенката дяволска стъпка, а Лотар — петно на вещица. Никога не я докосваше, винаги затваряше очи, когато идваше при нея, и си почиваше пет минути на гърдите ѝ.

Внезапно Мариане забеляза, че и краката ѝ са голи. Направи отчаян опит да издърпа мократа рокля надолу, като в същото време трескаво закопчаваше копчетата на гърдите. Отблъсна протегнатата ръка на мъжа, който искаше да ѝ помогне да се изправи, и стана. Приглади роклята си, която висеше мокра и тежка. Косата ѝ миришеше на застояла вода. Мариане направи няколко несигурни крачки към стената на кея.

— Мадам! — повика я мъжът с дълбок глас и отново посегна към ръката ѝ.

Мариане го отблъсна. Нахвърли се върху него и го заудря с две ръце. Искаше да издере лицето му, да впие нокти в раменете му, ала бе затворила очи и улучи само въздух… Тогава го изрита. Той не се отдръпна. Ако наоколо имаше хора, щяха да си помислят, че двамата изпълняват любовна трагикомедия.