Нина Георге - Любов в Бретан

Някога свиреше на акордеон. Първият беше съвсем малък, но когато ръцете ѝ станаха достатъчно дълги, ѝ купиха голям. Всъщност го купи баща ѝ, за петнайсетия ѝ рожден ден. Майка ѝ мразеше акордеона.

— Научи се да шиеш, така поне няма да вдигаш шум.

Един ден Лотар изнесе акордеона на боклука.

На таблото ритмично припламваше червена светлинка с номер на стая.

Николет нервно вдигна глава, забеляза Мариане, но се отвърна равнодушно.

Мариане изчака Николет да излезе и се вмъкна в стаята на сестрите.

Умираше от глад. Посегна към кутията със сухи пасти, всяка опакована отделно, и за малко да бутне пъстрата плочка, върху която бе поставена кутията. Вслуша се, но навън цареше тишина. Облегна плочката на прозореца с решетки, вдигна голите си стъпала към лунната светлина и захапа сухата паста.

Ето какво било да си в Париж, помисли си Мариане.

Наслади се на мекия ароматен сладкиш, загледана в малката, ръчно нарисувана плочка.

Кораби, пристанище. Безкрайно синьо небе, което сияеше така богато и разточително, сякаш беше току-що измито. Художникът бе успял да създаде великолепно небе на това малко пространство. Мариане се опита да прочете имената на корабите.

Марлин. Женевър. Коакар. И…

Мариан.

Мариан беше малък червен кораб. Намираше се на края и се люлееше върху вълните като забравен, а платната му висяха тъжно.

Мариан.

Каква красота. Музиката от радиото ѝ подхождаше — толкова весела и нежна. Слънце и свобода.

Мариане продължи да яде сухата паста, но изведнъж изхълца толкова силно, че се закашля. Устата ѝ се напълни с трохи, смесени със слюнка и сълзи.

Нестореното. Ето какво искаха да ѝ съобщят мъртвите. Неживяното. В живота на Мариане имаше само неживяно.

Мариане погледна системата в ръката си, посегна и я издърпа. Потече кръв.

Няма да умра от това. Да не говорим, че не съм си сменяла бельото от вчера сутринта, на какво ще приличам, като ме пъхнат в хладилника?

Избърса сълзите си с опакото на ръката и примигна. През последните часове беше плакала повече, отколкото през всичките години преди; това трябваше да престане, от него нямаше никаква полза.

Погледна отново плочката, ала не можа да понесе висящите платна на Мариан. Обърна плочката, за да не ги вижда.

На обратната страна имаше надпис: пристанището на Кердрук, Фин.

Мариане дояде сухата паста, но гладът остана.

Кердрук. Отново обърна плочката и я помириса. Не миришеше ли… на море?

Никога не съм била на такова красиво място.

Мариане се опита да си представи какво би било да отиде с Лотар на такова място. Ала единствената картина, появила се пред вътрешния ѝ взор, беше Лотар пред масата в дневната. Видя го да подрежда старите списания на съседите успоредно на плочките. Точно по ръба. Би трябвало да му бъде благодарна за реда, който бе внесъл в живота ѝ. Това беше домът ѝ. Последната къща в края на задънена улица.

Мариане помилва плочката.

Дали Лотар ще полива орхидеята?

Мариане се засмя тихо. Със сигурност не.

Кердрук. Ако е на морето, тогава…

Николет нахлу шумно в сестринската стая и Мариане се стресна. Сестрата ѝ заговори гневно и с властно движение я изпрати обратно в стаята. Без да я погледне в очите, Мариане мина покрай нея, излезе в ярко осветения коридор и без съпротива се върна в леглото.

С умели движения Николет ѝ постави нова система и мушна в устата ѝ две розови таблетки.

Мариане кимна послушно и се престори, че гълта хапчетата със застоялата вода на масичката. Съседката ѝ по легло плачеше насън като жално блеещо агънце.

Николет угаси лампата и затвори вратата. Мариане веднага изплю хапчетата. После извади плочката, която през цялото време притискаше до сърцето си.

Кердрук. Мариане помилва картината. Беше абсурдно, но тя усещаше мекия въздух под пръстите си и трепереше.

Мариане стана от леглото и отиде до прозореца. Вятърът свиреше подигравателно. Тресна гръм, небето се разцепи, светкавицата освети цялата стая. Заваля силен дъжд, забарабани по прозорците. Сякаш се посипаха перли от скъсана огърлица. Лунната светлина уголемяваше капките и ги караше да танцуват по земята. Мариане коленичи и плъзна пръсти по ръбовете на сянката — фенерът на луната я бе изрязал от нощта и я бе положил в краката ѝ. Гръмотевицата изтрещя, сякаш бурята се бе разразила точно над болницата.

Малката ми женичка се страхува от бурите.

Лотар.

Мариане не се страхуваше от бурите. Преструваше се заради него, за да може той да я дразни и да се чувства голям и силен. Непрекъснато му позволяваше да я въвлича в такива глупости.