Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Слушам, лорд-маршал Варуз — смотолеви Джизал.

Шест часа по-късно той беше мъртвопиян. Смееше се като побъркан, когато със замаяна глава изскочи на улицата. Студеният въздух му подейства като плесница. Ниските постройки се завъртяха и разлюляха пред очите му, а зле осветената улица се надигна на една страна като палубата на потъващ кораб. Джизал се пребори мъжки с порива за повръщане, пристъпи, олюлявайки се, и се обърна да затвори вратата след себе си. Връхлетяха го размазани ярки образи, смях и викове. В този момент от вътрешността на таверната излетя неясна фигура и го блъсна в гърдите. Джизал отчаяно се вкопчи в нея, преди да падне по гръб. Стовари се на земята с глух удар.

За момент всичко притъмня, после, когато зрението му се възвърна, той откри, че лежи по гръб в прахта под тежкото телосложение на лейтенант Каспа.

— Проклятие! — изфъфли. Езикът му бе подут от изпития алкохол.

Той изблъска настрана с лакът хилещия се лейтенант, преобърна се и като залиташе силно, се изправи на крака. Улицата отново се разлюля нагоре-надолу. Каспа остана да лежи по гръб, задавен от смях и вонящ на евтина пиячка и застоял дим от лула. Джизал направи несполучлив опит да изтупа прахта от униформата си. На гърдите му имаше голямо петно, миришещо на бира.

— Проклятие! — смотолеви отново той. — Това пък кога е станало?

Тогава долови шума от викове, идващ от другата страна на улицата. Двама се бяха счепкали един в друг пред една врата. Джизал примижа, напрегнал очи в мрака. Едър мъжага беше извил зад гърба ръцете на един добре облечен човек и се опитваше да ги завърже. После започна да нахлузва чувал на главата му. Джизал примигна невярващо. Със сигурност не се намираше в най-престижната част на града, но това беше прекалено.

Вратата на таверната се отвори с гръм и оттам излязоха Уест и Яленхорм. Двамата бяха потънали в пиянски разговор за нечия сестра. Светлината от кръчмата проряза мрака и ясно освети двамата мъже от другата страна на улицата. Едрият бе облечен в черно и носеше черна маска върху долната половина от лицето си. Косата и веждите му бяха като сняг, а кожата на лицето по-бяла и от мляко. Джизал изгледа белия дявол, който му отвърна със свиреп поглед на розовите си, присвити очи.

— Помощ! — извика човекът с чувала на главата. Гласът му бе писклив, изпълнен с ужас. — Помощ! Аз съм…

Белият здравеняк му нанесе страхотен удар в корема и той се сви и изпъшка.

— Ей, ти! — извика Уест.

Яленхорм вече бързаше към другата страна на улицата.

— Какво? — каза Каспа и се надигна на лакти.

Съзнанието на Джизал бе напълно замъглено, но краката му изглежда самоволно последваха Яленхорм и той се остави да го отнесат натам с тромава походка. Отново усети, че ще повърне всеки момент. Уест тръгна след него. Белият призрак скочи напред и застана между тях и затворника си. Един друг мъж, висок и слаб, също с черни дрехи и маска, но с дълга мазна коса, излезе с енергична походка от сенките. Той вдигна ръка в черна ръкавица.

— Господа — провлеченият му, просташки диалект долетя приглушен от маската, — ако обичате, ние сме тук по заповед на краля!

— Кралските дела се вършат по светло — изръмжа Яленхорм.

Маската на новодошлия леко се изкриви, когато той се усмихна.

— И точно за това сме ние — за нощните задачи, ясно, приятел?

— Кой е този човек? — Уест посочи мъжа с чувала на главата.

Затворникът с мъка се бе изправил отново.

— Аз съм Сеп дан… ууф!

Този път бледият звяр заглуши думите му с тежък юмрук в лицето, от което онзи се строполи на земята.

Стиснал зъби, Яленхорм сложи ръка на дръжката на сабята си. Тогава белият призрак пристъпи към него с ужасяваща скорост. Отблизо изглеждаше още по-масивен и страховит, сякаш беше чудовище от непознат свят. Яленхорм неволно отстъпи крачка назад, спъна се в неравната повърхност и се стовари по гръб.

— Назад! — изкрещя Уест. Сабята му излетя от ножницата с едва доловим звън на метал.

Чудовището изсъска неразбираемо и стисна ръце в юмруци като две бели канари.

Изпод чувала на главата на падналия долетя хъркащ звук.

Сърцето на Джизал се качи в гърлото. Той погледна към слабия мъж. По очите му се четеше усмивка. Как е възможно някой да се смее в такъв момент? Джизал с изненада откри, че сега в ръката на високия проблясва грозно острие на нож. Това пък откъде се взе? С пиянска неловкост, той се засуети със сабята си.

— Майор Уест! — гласът долетя откъм сенките, по-надолу по улицата.