Джо Абъркромби - Гласът на острието

Лейтенант Яленхорм ядосано хвърли картите си на масата.

— Днес само скапани карти ми идват! — намуси се той.

Облегна се назад на стола и увеси мускулестите си рамене. По намръщеното му лице се четеше: „Аз съм голям, истински мъжкар съм и лесно избухвам. Затова всички трябва да ме уважават.“

Но именно уважение той никога не получаваше от Джизал на игралната маса. Избухливостта може и да бе полезна на бойното поле, но намесят ли се пари, превръща се в слабост. Жалко, че не държи малко по-добри карти, Джизал с лекота щеше да му измъкне половината заплата. Яленхорм пресуши чашата си и се пресегна за бутилката.

Остана само Бринт, най-младият и най-беден от групата. Той облиза устни и по лицето му се изписаха тревога и отчаяние. Изражението му сякаш казваше: „Аз не съм нито млад, нито беден. Мога да си позволя да загубя такава сума. Аз съм точно толкова важен, колкото и всеки един от вас.“ Днес Бринт имаше много пари, сигурно издръжката му току-що е пристигнала. Може би това бяха всичките му пари за следващите няколко месеца. Джизал реши, че ще му ги вземе и после ще ги пръсне по пиене и жени. Помъчи се да потисне напушилия го при тази мисъл смях. Ще се хили после, когато спечели тази ръка. Бринт се облегна назад и се замисли. Решението му можеше да се проточи, затова Джизал взе лулата си.

Запали я от специално донесената за целта лампа и започна да изпуска нагоре към клоните на кедъра зле оформени кръгчета дим. За съжаление пушенето не му се удаваше и наполовина така добре, както картите. Повечето кръгчета представляваха просто безформени облачета кафеникав пушек. Ако трябваше да е напълно откровен, той дори не харесваше пушенето, от него леко му се гадеше. За беда това беше много скъпо и много модерно занимание и Джизал по-скоро би умрял, отколкото да пропусне нещо толкова престижно само защото не му харесва. Още повече, при последното си ходене в града баща му подари красива лула от слонова кост, която така добре му подхождаше. Като се замислеше, братята му и от това не бяха останали много доволни.

— Влизам — каза Бринт.

Джизал свали крак от пейката.

— Тогава — каза той — вдигам със сто, около сто марки.

Той избута цялата си купчинка монети в средата на масата. Уест шумно пое въздух през стиснати зъби. Една от монетите падна от купчинката, приземи се на ръб и се търкулна до ръба на дървения плот. Монетата падна от масата и издрънча по каменния плочник с непогрешимия звън на изтървани пари. В другия край на моравата главата на градинаря инстинктивно се надигна, после се наведе отново, когато собственикът й се върна към подкастрянето на тревата.

Каспа хвърли картите си, сякаш пареха в ръката му, и поклати глава.

— Пусто да остане, хич не ме бива в тази игра — измрънка той и облегна гръб на грубия, кафяв дънер на дървото.

Джизал впери поглед в лейтенант Бринт и на лицето му се изписа бегла усмивка.

— Той блъфира — избълва Яленхорм. — Не му се давай, Бринт.

— Не го прави, лейтенант — каза Уест.

Джизал знаеше, че младият лейтенант няма да се вслуша в Уест. Той трябваше да покаже, че е способен да губи. И Бринт не се поколеба и избута с небрежен жест всичките си монети в средата на масата.

— Сто, плюс-минус.

Бринт всячески се опитваше да звучи пред по-възрастните офицери, сякаш владее положението, но в гласа му се долавяше нотка на истерия.

— Става — каза Джизал. — Приятели сме, все пак. Какво държиш, лейтенант?

— Имам земя. — Очите на Бринт трескаво заблестяха, докато показваше картите си на останалите.

Джизал се наслаждаваше на напрегнатата атмосфера. Смръщи вежди и повдигна рамене. Почеса замислено глава. Започна да наблюдава как изражението на Бринт се мени при всяка смяна на неговото. Надежда, отчаяние, пак надежда, пак отчаяние. Джизал разстла в редица картите си.

— О, я виж ти. Имам слънца, отново.

Лицето на Бринт представляваше интересна картинка. Той въздъхна и поклати глава. Яленхорм се намръщи.

— Сигурен бях, че блъфира — каза той.

— Как го прави? — попита Каспа и подхвърли в общия куп една останала встрани монета.

Джизал вдигна рамене.

— Всичко е в играчите, картите нямат нищо общо. — Той започна да прибира с шепи купчината сребро.

Бринт го проследи с поглед, стиснал зъби и с пребледняло лице. Монетите звънтяха приятно, докато падаха в кесията. Приятно за Джизал поне. Една монета се търкулна и падна до ботуша му.

— Дали ще бъдеш така добър да ми я подадеш, лейтенант? — помоли Джизал със сладникава усмивка.